Как да гоним високи цели без да си мръднем пръста

Петьо Цеков, в. „Сега“
Министри, стопански ръководители, синдикални лидери и будни граждани напират към правителствения VIP за да посрещнат хероя – премиерът, който надигра великите сили. Националната телевизия прекъсва програмата за да предаде от мястото на събитието новината на новините – „България разгроми Франция!“ Направихме го отново след онази паметна вечер на „Парк дьо Пренс“. Думите не стигат! „Планът „Макрон“ капитулира“, обяснява евродепутатът от ГЕРБ/ЕНП Андрей Новаков. Министър Московски хлипа от вълнение. Бастилията падна! Борисов гледа в бъдещето…
Ако сте пропуснали събитието, вероятно не милеете за националните интереси, грозно нагазени от френския президент Емануил Макрон – същия, който в желанието си да води протекционистична политика ала Тръмп, предложи нашите шофьори да спят в хотел, да отсъстват от къщи максимум 3 седмици и да получават големи командировъчни.
Е, няма да минат тези „убийствени предложения“, мосю Макрон! Нашата власт се изправи като скала срещу могъща Франция. Поне това си спомняте: „Снощи до 2:30 с канцлера Меркел, президента Макрон, транспортния министър Московски, с финансовия министър текст по текст, дума по дума, сме гледали“
Бележка под черта – разбира се, отчетените като „победа“ резултати се оказаха не точно такива, каквито бяха представени. Нашите шофьори могат да седят в ЕС много, но камионите им ще трябва да се прибират някак си на 15 дни и то натоварени. Шофьорите ще могат да спят в кабината, но на специален паркинг, а ако такъв няма, ще трябва да спят в хотел. Накрая – става дума за гласуване в парламентарна комисия, гласуването в пленарна зала ще е поне след 6-7 месеца.

Цялата ни работа е такава. Че и по-лоша

Преди 15-20 г. структурирането на управленската комуникация с народонаселението беше просто и двуфазово – гръмко обещаваме светло бъдеще, след това още по-гръмогласно обясняваме, че вътрешния враг ни е прецакал зверски по места, и в цялост.
Сега, след 9 г. почти непрестанно управление на ГЕРБ вече имаме усложнено двуфазово комуникираме – гръмко начертаване на светлата цел и след това многократно европейско верифициране на правилния път.
Това е така поради две причини – първата, разбира се, е липса на реален вътрешен политически враг, с който да си измием ръчичките. Втората – подобно говорене е възможно и задължително заради онази чудна европейска схоластика, тази кристална демагогия, която се разпознава лесно от всеки, който е закачил поне малко от времето на Комсомола.
Та – начертахме голяма цел – да браним родния ТИР-аджия! Многократно отчитаме етапни успехи в борбата, потвърдени на високо европейско равнище. Накрая тая цел ще отшуми като сянка на лунна фея в пролетна нощ, а на нейно място ще дойдат други две високи цели! Сега капитулира Франция, следват Германия и Русия.
Ето как върви борбата за изпълнение на другите ни основни цели:

1. Еврозоната
Ако питаш министър Влади Горанов, ние сме абсолютно готови за Еврозоната. Отдавна сме напълно готови. Покрили сме абсолютно всички видими и невидими критерии и напълно заслужаваме да влезем в… чакалнята на еврозоната (ERM II). Въпрос на време е, така да се каже – да седнат началниците и да ни отворят пътя към тоя мистичен Свети Граал. Периодично някой европеец – примерно – финансов министър на държавата Х, казва нещо от рода: „Ама вие сте много, много готови, браво“. Затова постоянно сме „в интензивна комуникация на експертно ниво с представителите на Европейската централна банка, държавите – членки, които са в еврозоната и Европейската комисия. Работим върху пътна карта. Скоро ще завършим този процес“ /пак Влади Горанов, разбира се/.
Веднага след това ЕК и ЕЦБ обясняват, че България не е изпълнила критериите за еврозоната. Според конвергентните доклади на двете институции, които се публикуват веднъж на две години, нямаме устойчиво нарастване на доходите /тия пък, гледай им акъла/. Припомня се тактично ново условие за ERM II – членството в европейския банков съюз, което пък е още по-странно, тъй като решението за ERM II се взема от страните-членки и Европейската централна банка – ама това е друга бира, типично европейска.
За да финализираме темата – въпреки критиките към страната ни, описани в докладите, Влади Горанов не вижда абсолютно никаква причина България да се бави с молбата за членство в т.нар. „чакалня за еврозоната“.
Цел има, похвали има, реално движение – няма.

2. Шенген
Ако питаш Бойко Борисов – ние сме абсолютно готови за Шенген. По-готови – няма накъде. Още преди 5 години трябваше да ударим по една боя на бараките по границата и това е… Ние не сме в Шенген, ама пазим по-бетер от шенгенци границата на цяла Европа – това би ви казал Бойко. Отвреме навреме тук идва някой европеец – примерно Орбан, примерно Димитрис Аврамопулос, който ни уведомява каква хубава граница имаме, колко добре сме подредили всички тия телени преградни съоръжение и как Европа задължително трябва да ни пусне в Шенген. И да ни дава много пари, щото сме външна граница, разбира се.
В същото време ние никакъв Шенген не виждаме и едва ли ще го видим скоро. По едно време не ние, а те – Франция, Австрия, Германия, Дания, Швеция… започнаха да възстановяват граничния контрол, т.е. да бягат от Шенген. На нас ни бе обещано, че някой ден ще ни приемат, ама не наистина, а поетапно. Първо, например, ще ни приемат в Шенген по въздуха. После – по морето, после … ще видят.
Докато тук се заражда шенгеноскептицизъм, там, в ЕС вече са калкулирали, че тая работа не е за нас. Ако България и Румъния имат отворена граница с Гърция и останалата част на Европа, т.нар. Балкански път на мигрантите отново ще тръгне с пълна пара. А Европа в този момент не иска нова вълна.
Въпреки това, Европа продължава да ни тупа по рамото: „България и Румъния ще направят Шенген по-сигурен“, „До 2027 г. ЕК предвижда трикратно увеличение на бюджета за охрана на външните граници на ЕС“ и т.н. /по Аврамопулос/.
Цел има, похвали има, реално движение – няма.

3. Балканският хъб
След като за малко се разминахме с възможността руска тръба да излиза край Варна, цялата мощ на държавата бе впрегната в създаването на хъб „Балкан“… край Варна, в който пълноводни газови реки – предимно руски, разбира се – да се вливат преди да тръгнат за Европата. То не бяха рисунки върху салфетки, то не бе чудо. Нямаше европейски лидер, който не погали Борисов по главата за чудесната му хрумка.
Долу горе това е. Няма нищо друго по темата. Нататък нещата се развиха предвидимо ясно – и ЕС, и Русия ни казаха: искате хъб, направете си го и си купете газ за него. Европа е много склонна да ни съдейства за заем, Русия няма нищо против да купуваме руски газ… от Турция.
В това време Турция вече се превръща в балкански хъб, а Германия вече е европейски хъб.
Цел има, похвали има, реално движение – няма.

4. АЕЦ „Гьол“
Долу горе подобна е ситуацията и с АЕЦ „Белене“. Този проект беше три пъти пред старт и три пъти се проваляше с трясък като в две от тези упражнения тази нова ядрена гордост бе сравнявана с гьол. На теория – никой не е против АЕЦ-2 – нито в Москва, нито в Брюксел, нито в Япония, нито в Китай. На практика обаче все така става, че той не става. До преди седмица твърдяхме, че искаме АЕЦ-2, но ние нито пари, нито държавни гаранции няма да даваме. Вчера ситуацията леко се промени – министърът на енергетиката Теменужка Петкова вече допуска изграждането на АЕЦ „Белене“ с междудържавен заем от Русия по модел на унгарска АЕЦ „Пакш 2“.
Цялата неразбория около проекта, всички трудности пред него не спряха властта да се бори за него.
Цел има, похвали има, каквото и реално движение да предприемат – все зле.

5. Западните Балкани
Цел на целите за българското европредседателство бе приобщаването на Западните Балкани към европейското семейство. Прекрасна идея, казваха всички европейци, на които Борисов обясняваше къде са тези западни Балкани и каква огромна нужда от транспортни коридори имат те. Отново се чертаха карти върху салфетки, отново имаше блеснали погледи.
Какво се случи накрая? Накрая еврпопейците дойдоха в София и написаха в декларацията си следното: „Като припомня срещата на високо равнище в Солун през 2003 г., ЕС потвърждава отново недвусмислената си подкрепа за европейската перспектива на Западните Балкани“. Да, през 2018 г., ЕС потвърди в декларация декларацията си от 2003 г. Успех да ти види окото.
Това не ни отчая ни най-малко, разбира се. „Трябва да продължим усилията за приобщаването на страните от Западните Балкани, сега има политическа воля за това“, обясни на народонаселението министър-председателят Бойко Борисов.
Цел има, похвали има, реално движение – има. Ама резултатите ги няма.

6. Македония
Тази толкова скъпа Македония, тази най-романтична част от българската история…
С всички сили и средства България реши да прегърне Македония. Да й съдейства за влизане в ЕС и НАТО, да посредничи за решаване на споровете й със съседни държави. И да подпрем Охридската патриаршия. Каква смела дипломация, какъв високопатриотичен ход… 4 месеца след като договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония влезе в сила, отношенията ни цъфтят и връзват…
На практика обаче Македония е все така далеч от ЕС и НАТО, посредничеството ни за новото име на страната не даде резултат – името Република Илинденска Македония, което се появи в София, оттече.
Уж Българската православна църква реши да бъде църква-майка на македонците, но после шумно бойкотира празненствата по повод 1000-годишнината на Охридската архиепископия. Сега МПЦ се обърна към Вселенската патриаршия с молба да я признае под името Охридска архиепископи /т.е. без Македония в името/.
То пък една цел…

До края на Европредседателството остават три седмици. Златно време за лансиране на високи цели. Широк мегдан за европейско верифициране на етапите.