Щирлиц се крие в парламента

Пълна трагикомедия е, когато политиците се държат като осветени резиденти на чужди служби, а в същото време отчитат като успех борбата с шпионите у нас.

Всичките ни проблеми започват с ниското самочувствие. Ние не се харесваме – няма за какво. Все сме на опашката на цивилизацията – заплатите ни са ниски, управниците ни са кофти, не произвеждаме нищо конкурентоспособно, всичко тук се движи на бавни обороти в сиво безвремие. Като се сетим за материалната си нищета, като видим обществената „стабилност“, културата, здравеопазването, образованието, екологията, като си напомним за психологическото състояние и жизнената стабилност, и моментално ни става тъжно – та в Непал и Бутан живеят по-щастливо от нас.

Характеропатията ни води до това, че търсим положителния пример само отвън. Сетете се за една произволна страна в света, а после, сигурно е, лесно ще намерите поне три довода защо там е по-добре от тук. Сомалия? Добре – ами евтино е, има безкрайни плажове – и не навсякъде се стрелят.

Ние толкова не се щем, че за нас отказът от суверенитет е нещо нормално, даже това, което имаме сега като суверенитет, ни е излишно – ЕС е добре да ни прати и съдии, и полицаи, и граничари …
Накратко –

никакъв шпионски скандал не може да развълнува никого в България

Самият факт, че някой си губи времето да ни шпионира, не се намира в полето на сериозния разговор, той е комичен. Какво да ни шпионират на нас, за бога? Подводниците? Самолетите? Разположението на огромната ни армия? Да крадат високите ни технологии? Стига, това не е сериозно… Ама ние имаме достъп до яки натовски тайни и руснаците ги крадат от тук, щото им е по-лесно. Извинете – и това звучи несериозно, имаме дръжки достъп. Пак си повторете, че Франция и Германия споделят тайните си със София, и може би ще разберете колко забавно звучи това… И то във времена, в което кибератака действа по-успешно от всяка шпионска мрежа.
Напротив, тук усещането е съвсем, съвсем друго – ние смятаме, че трябва да сме отворени като врата на хладилник за всички, които поради някаква причина са пожелали да надникнат в нашия двор. Тук няма спор, че страни като Франция, Германия, САЩ, Гърция, Румъния и т.н. са приятелски държави, и няма абсолютно никаква драма те да имат достъп до всякакви наши “тайни”. Преди и след Тръмп руснаците са “лоши”, а Путин даже е “убиец” – така че съвсем нормално е да гоним до дупка всеки Щирлиц, но с ясното съзнание, че това не е сериозно, а само забавен начин да осмисли прокуратурата ни.
Всичко в поредния шпионски скандал е забавно. Най-разбираемият аспект в тази комедия е фактът, че някакви хора снимат с телефона си екрана на компютъра си и после предават снимките в някакво посолство.
Най-комичната част от “шпионската” история обаче се крие в това, че ние преследваме шпионите, а голяма част от първите ни държавни мъже винаги са се изживявали като пратеници на чужда държава. Чуждите „шпиони“ обикновено не се крият, те са в парламента.

От няколко години като резидент на САЩ се изживява Цветан Цветанов

Спомняте си – последните му дни в ГЕРБ бяха свързани с Америка – той беше там, когато трябваше да подаде оставката си от всички партийни и държавни постове заради “Апартаментгейт”. След това той продължи да легализира връзките си със САЩ – заедно с Пaвeл Вълнeв бяха на “рaбoтнo” пoceщeниe в Америка съвсем наскоро – през февруари. Срещаха се с “мозъчни тръстове”, влязоха в Конгреса. Трудно е да се каже доколко Цветанов е “човек на САЩ”, но е факт, че е застъпник на всички американски проекти в Европа – последно държеше да чуем, че е много “за” инициативата “Три морета”, която хем трябва да свърже инфраструктурно 12 източноевропейски държави, хем да ги направи “мощен регионален възпиращ фактор срещу зловредно външно влияние”.
Факт е, че посещението на тандема Цветанов/Вълнев в САЩ и стартът на предизборната кампания съвпаднаха с позицията за корупцията и влошената медийна среда в България, която двама влиятелни американски сенатори публикуваха, включително на страницата на американското посолство в България. Позиция, която си беше удар по ГЕРБ. Очевидно и в ГЕРБ свързват Цветанов със САЩ – спомнете си думите на зам.-министъра на външните работи Георг Георгиев: “Истинските контакти между България и САЩ не се съдържат в една набързо писана на коляно позиция, от която можем да твърдим, или по-скоро може да зададем въпроса, дали не лъха на лобизъм, който идва по линия на различни републиканци за България, хора, върнали се наскоро от своето трансатлантическо пътешествие”.
Ако Цветанов е човекът на САЩ, то

Бойко Борисов се изживява като губернатора на Европа в България

Като човека, с когото ЕС се съобразява. Той е приятел на Меркел, показва на Макрон Крим от резиденцията, води преговорите на Европа с Ердоган и е основен фактор за мира на Балканите. Или поне така искаше да го схващаме.
Така се получи поради два фактора – Борисов бе удобен на Брюксел и неусетно се превърна в един от лидерите – доайени на ЕС.
Преди няколко дни – когато унгарският премиер Виктор Орбан изведе ФИДЕС от ЕНП, европейското семейство силно се развълнува. Генералният секретар на ЕНП Антонио Лопес звънна на Борисов, за да получи още веднъж уверенията му, че той е твърд европеец и стриктно спазва партийната дисциплина. Така правителството на Борисов получи още веднъж европейски предизборен гръб.
Представянето на Борисов за европеец бе жизненоважно за управлението му през последните 10 г. Той прекрасно изигра и тази роля – всички несгоди и всички бонуси, които имаме, напоследък бяха обяснявани през ЕС. ЕС дава пари за магистрали, ЕС не дава ваксини…. Благодарността на Борисов също беше подобаваща – ние работихме в пълен синхрон с европейските служби.
А другите “хора на Европа”? Другите хора на Европа не се представиха добре. СДС, партия – член на ЕНП, бе погълната от ГЕРБ, знаете. Градската десница, която сега се нарича “Демократична България”, не беше интересна за Брюксел, който, разбира се, ще я припознае в мига, в който тя намери себе си.
Много по-голям наплив имаше през последните години за

титлата “Човек на Русия”

Трудно е да се каже кой е „троянският кон на Москва в България“ (по Владимир Чижов).
Оставете 2016 г., когато лидерът на БСП Корнелия Нинова информираше Леонид Решетников кой ще е кандидат-президентът на партията – това е минало. Вижте Нинова сега. Ако цял свят роптае срещу съдебния произвол около руския опозиционен лидер Алексей Навални, Нинова твърди, че това е вътрешна работа на Москва. Ако Европа се бави с регистрацията на руската ваксина, а Бойко се моли на тоя и оня за някой и друг флакон, то Нинова го съветваше “да започва разговори с Китай и Русия”. В случая с Навални тя говореше с устата на руската пропаганда, а в случая с ваксините – като рекламно лице на най-добрата руска експортна стока.
По това време Румен Петков от АБВ и Огнян Радев, член на ръководството на „Произведено в България – съюз на малкия и средния бизнес“, се срещнаха в Москва с Владимир Падалко – вицепрезидент на Руската търговско-промишлена палата, като темата на разговора била… “Спутник V”. Първо всички заподозряха, че Румен Петков иска да купува руски ваксини за България, после той уточни, че искал да имаме завод за руски ваксини в България.
Подозрително силно русофилство демонстрира през последните години и лидерът на „Атака“ Волен Сидеров. По едно време той редовно ходеше до Москва, за да се вижда с такива известни политици и спортисти като шахматиста Анатолий Карпов и бившата шампионка по фигурно пързаляне Ирина Роднина. В миговете, в които беше по-активен, Сидеров говореше открито за ревизия на геополитическата ориентация на България и за завой към Евразия.
Преди година не бих си помислил, че

ДПС са представители на Турция в България

Отношенията на Доган с Ердоган бяха толкова обтегнати, че и дума не можеше да става за такава връзка. Сокола наричаше турския президент “диктатор” – разбирате, че това говори за „добри“ отношения. Видеообръщението на турския президент, изпратено до Десетата национална конференция на Движението за права и свободи (12 декември 2020), като че ли обърна тенденцията – и днес ДПС отново се брои за най-близката до Анкара българска партия. ДПС не зае позиция по намесата на Турция в поредния конфликт за Арцах/Карабах, не коментира навлизането на турски войски в Северен Ирак, за нея не е тема въобще пантюркската експанзия на Ердоган.
Когато собствените ни политици се вживяват в ролята на чуждестранни мисионери, трудно темата за шпионажа може да бъде дебатирана сериозно. Очевидно проблемът е в правилния подбор на политиците. И разбира се, връщането на националното ни самочувствие. Звучи като невъзможна мисия, но какво пък – кога да говорим така, ако не по време на избори.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

%d bloggers like this: