Белите и черните българи

Няма бели и черни българи, разбира се. Това е термин, който не се използва у нас, а в Турция и е формулиран от френската социоложка от турски произход Нилюфер Гьоле. Там говорят за „черни турци“ – силно консервативните, религиозни, бедни и необразовани жители на Анадола, които пазят ревниво ценностите си и се разграничават от всяко „нездраво“ влияние на Европа. Срещу тях са „белите турци“ – хората от големите градове – военни, лекари, учители и т.н., които живеят в този динамичен век и се чувстват част от западната цивилизация. Реджеб Ердоган винаги се е самоопределял като „черен турчин”. „Аз съм един от вас“, обича да казва той пред електората си от Анадола, ясно разграничавайки се от „белите“ си събратя, които още при бунтовете в парка „Гези“ бе обявил за „маргинали”, „негодници” и „пияници“.
Деленето на „черни и бели“ турци се е превърнало в

класически пример за разделено общество 

В Турция това разделение е концептуално. И донякъде географско – при южните ни съседи тече същото обезлюдяване на провинцията каквото и тук, а урбанизирали се, попаднали в Истанбул, Анкара, Измир, „черните турци“ започват да губят консервативните си устои. Избеляват. Това не става бързо и поддръжниците на Ердоган в Истанбул и Западна Европа са пример за бавната, но неизбежна трансформация.
Подобно нетрадиционно за нас обществено разделение има и в съседна Северна Македония – там разделителната линия обаче не минава през религията, а през отношението към ЕС. Този разлом бе използван от Макрон, за да отложи поканата към Скопие за старт на преговорите – ако една страна няма единна позиция за интеграцията в ЕС, по-добре да не тръгва по този път – това бе казал и нашият премиер Борисов.
Въпреки всички налични дебати, у нас подобни фактори у нас не действат. Ние сме битово религиозни, т.е., религията ни не е фактор за разкол в обществото. Нашата причастност към Европа също е такава – битова, т.е. харесваме ЕС, но няма да се избием в защита на съюза. Караме се, сега за това е кой е либерал и кой е консерватор, но в разни епохи сме спорили и за други работи – републиканци срещу монархисти, граждани срещу селяни, леви срещу десни. Няма да се разделим по тези линии сега.

Но България е разделена страна, не по-малко от Турция

Опасно разделена страна. Неравенствата днес в България са далеч от всякакви средни европейски показатели и са толкова дълбоки, че в тях пропадат всякакви опити за обединение на нацията. Подобни наблюдение през годините споделяха и Румен Радев, и Бойко Борисов, и кой ли не.
Нашите неравенства обаче са традиционни, разслоението на обществото се върти около парите. При капитализма разслоението на обществото е необходимо и търсено – защото то стимулира развитието на индивида, полагането на труд, ако щете. Всеки иска да е по-добре, по-богат, по-умен, по-имащ.  Ако няма голямо разслоение – така, както беше при социализма у нас, тогава няма стимул за полагането на труд, за растеж. След 1989 г. тук ножицата между бедни и богати рязко се разтвори и вместо да спре в някакви нормални позиции, продължи да се разтваря. Така заживяхме в две различни Българии – и едната няма представа как живее другата.
Има един коефициент – на Корадо Джини, който измерва средния доход на домакинствата като процент от общото благо, което се приема за показател за разслоение на обществото, неравномерно разпределение на блага или накратко – съотношението между бедни и богати. Колкото е по-голям индексът на Джини, толкова повече парите са в ръцете на отделна група хора. Там има някакво отлично, здравословно равнище – около 22-25. България влезе в ЕС с индекс 29 и веднага стана рекордьор по този показател в съюза. Оттогава коефициентът на Джини у нас само расте и вече премина 40. Рекордьори в това отношение (към 60) са Хаити и някои африкански страни – ЮАР, Намибия, Замбия, ЦАР, Лесото – индекс 63.2 – където просто има не различни съсловия, а различни общества. В ЕС нещата стоят така – Белгия – 25.9, Германия 27, Франция 29.3, Холандия – 30.3
Колкото и условен да е индексът на Джини, коефициент над 40 означава, че

ние сме прехвърлили здравословната граница,

която стимулира търсенето на добра работа и сме влезли в зоната, в която започва да се проявява вътрешно социално напрежение. Това означава, че границата на търпимостта е близо, а след нея нямащите ще хванат сопите. Бедността в преобладаващата територия на страната е зверска. Тя е минала всякаква цивилизована норма. Огромна част от населението – пенсионерите – са обречени на бедност, независимо от положения труд. Безумно е, че от същата страна на ножицата са т.нар. работещи бедни.
Това е български феномен, той няма нищо общо с останалите източноевропейски страни, които също идват от хомогенно общество. В момента европейските страни, в които има най-малко неравенство са Словения, Словакия и Чехия -23. Такава пропаст, каквато има в България, няма в Унгария и Хърватска. В Македония, например, се наблюдава обратния процес – спада неравенството.
Неравенството тръгва от доходите, но то засяга всичко – няма равенство в достъпа до здравеопазване, няма равенство в достъпа до образованието, няма равенство в достъпа до информация.

И това са осъзнати неравенства

Затова у нас все по-често се чуват коментари за „тия, дето ограбиха държавата“, „те съсипаха всичко“ – т.е. същите коментари, които се чуваха преди 20 г., в късните 90-те, когато социалистическата уравниловка започна да избледнява. Разбира се, българинът – който си остана социалистически по манталитет човек, днес отново мечтае за пълно равенство – да няма много хора над него и като власт, и като пари, и вини за неравенството държавата, която в неговите очи трябва да даде, а не дава. Той е свикнал с немотията, наясно е, че демокрацията е свят на неравенство и това го кара да бъде по-тих в протеста си. Но не се примирява, готов е да последва първият по-креслив политик, който заговори за промяна. Точно тази мечта за промяна, за премахване на диспропорциите, включително и чрез въздаване на справедливост бе умело засечена от политиците и вкарана в предизборните им програми. Сега няма българска партия, която да не говори за промяна. Единствено Борисов говори за „стабилност“, което е изключително нелепо на фона на мизерията от едната страна на обществения разлом.
Нашето разделение не е като турското, най-малкото защото тук ние имаме общ старт. За разлика от турското общество, което вече е белязано с дълбок разлом, нашите съсловия са леко изкуствени – те са разграничават по банкнотите, но не е и ментално. Това се дължи не само на социалистическата уравниловка, но и на бързата смяна на позиции в началото на 90-те, когато за броени дни свинар ставаше милионер, а професор подкарваше такси. Преди да се появят затворените комплекси и двамата все пак са живеели в панелния квартал.
И все пак защо „белите и черните българи“? Коефициентът на Джини у нас е точно такъв какъвто е в Турция. Абсолютно същият – 40.2. Разделението на обществото в двете страни е съвсем еднакво. Различни причини, еднакви резултати. Което означава едно – няма никакво значение дали на власт е Бойко Борисов в България или неосманист в Турция и дали хората се разделят заради религия или политика. При некадърно управление има обществени пропасти и буксуващи държави, в които потъват декласирани хора.