Непреодолимият чар на лошите практики

Има един икономически постулат, който се появява на бял свят през XVI век и е приписван на Томас Грешъм, въпреки че този лондонски финансист никога не го е формулирал. Законът на Грешъм всъщност се появява няколко десетилетия по-рано за първи път – в трактата на Николай Коперник (аха, същият) Monetae cudendae ratio, и гласи чисто и просто: „Лошите пари изместват от обращение добрите пари“. 

Този закон не се отнася за това, което си мислите. „Лошите“ пари в случая не са „мръсни“ пари, а добрите пари не са просто парите, върху които се плащат данъци. Този закон се появява във времена, когато монетите са от различни благородни материали, а цената на златото и среброто варирала така, че обезсмисляла номинала им. Било необходимо да се „вържат“ цените на металите или да се намали съдържанието на благородните метали. И в двата случая се стигало до едно – лошите/евтините пари изместили скъпите/добрите пари. 

Разбира се, 20 века по-рано и Аристофан описва в „Жабите“ как медните пари изместват златните: „…а използваме пара, медна, лоша, изкована днес и вчера, калпав сорт“.

Законът на Грешъм всъщност прилича на универсален обществен закон. Във всеки случай може да приемем, че ако допуснем ментето като ценност, ако му придадем стойност и чар, накрая то ще превземе пазара.

Всяка добра практика се измества от лошата,

ако не бъде поддържана и практикувана. В измисления левичарски неолиберален свят всички дружно строят светлото бъдеще и се обичат като братя. В реалния свят всичко отива по дяволите, ако доброто не се подкрепя, а лошо се приема като норма. 

Спомнете си например „закона за счупения прозорец“ и метрото в Ню Йорк от 90-те. Ако един прозорец е счупен и никой не го поправя, минаващите покрай него решават, че на никого не му пука и скоро и съседните прозорци ще бъдат счупени. Безнаказаността ще стане норма. 

Сега си представете страна, в която липсват големи инвестиции от доказани местни предприемачи. Липсват и чуждестранни мащабни инвестиции. В такава страна ще се строи малко, а много ще се кърпи. Заетите в обслужващите сфери и колцентровете ще процъфтяват, тук-там ще се появяват заводи за маркучи и болтчета. Но заводи за цели автомобили ще липсват, няма да има и голяма, плащаща много данъци индустрия. Така „лошите“ инвестиции ще победят добрите, евтинджосът ще завладее пазара и накрая всички ще бълват евтина пластмаса. 

Представете си, че в страната стъпват само един тип вериги – тези, които обичат риска. Примерно вериги за хранителни стоки и за бързо хранене. Тогава може да си обясните защо по централните булеварди, където наемите би трябвало да са високи, няма световни брандове, но пък никнат нови и нови магазини за second hand дрехи. Така мърлявият бизнес побеждава привлекателния бизнес.

Ми, като сме бедни, като няма пари

– и в държавата, и в бизнеса – какви големи заводи и какви лъскави магазини да има, питате вие. Въпросът не е в парите, казвам аз – въпросът е в манталитета. Пари ще се намерят, но какво от това, след като те раждат боклук. Това, което липсва, не са пари, а готовност да избягаме от ментето. 

Да не се мъчим повече – вижте София, където повехналата градска социалистическа среда бавно, сигурно и с много пари отстъпва мястото на… евтината постсоциалистическа градска среда – „перки от акули“, „надгробен паметник/водна стена“, пейки от „лят камък“/ковчег с кошче и тем подобни щуротии от погребално-надгробната стилистика, които потъват под вода при първия летен дъжд. С тези пари може ли да се направи нещо по-хубаво? Да, разбира се. Прави ли се? Ми не, защото – лошото е изместило от обращение доброто. И не ми давайте за пример доброто метро – дори в пустинята има оазиси.

И така нататък:

Искаме качествено образование – а нашето бълва базово образовани деца, които ходят на Запад, за да се дообразоват.

Искаме добро здравеопазването – а нашето бълва болни хора, които ходят на Запад или в Турция, за да се долекуват. Свикваме.

Искаме демографска политика, получаваме още по-лоши данни за прираста от националната статистика. Примиряваме се.

Искаме да се гордеем със спортистите си – а нашият спорт бълва средна класа спортисти, които не могат да стигнат до Запад, за да се доразвият. Стигат до Турция и Русия. Приемаме го за нормално.

Искаме бърз и надежден транспорт – получаваме 1 и 1/2 магистрали и хиляди километра транспортни връзки с дупки като на земния спътник. То така си беше…

Искаме свободни и качествени медии – имаме телевизии, по които вървят едни и същи новини и едни и същи турски/индийски сериали; имаме вестници, които поради незнайни причини се наричат „национални“; имаме радио, което не слушаме. 

Вижте сега по-важното – демокрацията ни

Дори и да не бъде „наторявана с кръвта на патриотите и тираните“, както казва Джеферсън, свободата трябва да се поддържа – за да не бъде изместена от фалшивата демокрация, от псевдодемократите, които се борят за права, но са готови да ви убият. Вместо уважение към суверена, получаваме отказ от референдуми. Вместо силни и представителни партии с лидери, които се ползват с обществено доверие, получаваме в крайна сметка лидерски партии, които имат всички белези на организирана престъпна група, в която същественият спор може да е само колко държавни пари да преразпределим „правилно“. 

Тъй като политическите партии са скрита форма на гражданско общество, накрая получаваме и такова гражданско общество – фалшиво. Пунта мара. Тук рядко се събират групи хора, които се борят за своите специфични интереси. Когато такава група се събере, тя задължително дава отговор и коя е любимата й партия, която ще реши този проблем. 

През 90-те г. Ню Йорк „освобождава“ метрото, като започва борба с графитите. В началото на XVIII век началникът на английския монетен двор Исак Нютон (аха, същият) въвежда „златния стандарт“ за парите, който в края на XIX век се използва от всички страни – от Русия до САЩ. В края на краищата всичко това свършва – с борсовата криза в САЩ от 1929-а, бюджетната криза в Англия от 1931-ва, девалвацията на белгийския франк от 1935-а и разпадането на „златния блок“ (Франция, Италия, Швейцария, Люксембург…) от 1936-а. Коперник и Грешъм отново са прави. 

Изводът е ясен – не бива да оставяме добрите практики, добрите ценности, добрите стоки да се състезават с лошите. Допуснеш ли менте в художествена галерия, скоро цялото ти изкуство ще е менте. Допуснеш ли менте пол, скоро ще броим 32 пола. Допуснеш ли калпави политици да те управляват, цялото поколение ще си стяга багажа. 

А ако сега си задавате въпроси от типа „А кое е добро? Кое е ценност и какво е качество“, не е било нужно въобще да подхващате този текст.