По ръба на синята бездна

Петьо Цеков, в. „Сега“

Преди десетина дни едно изследване на “Маркет Линкс” даде приличен прогнозен резултат на коалицията „Демократична България“ – така сега се нарича обединението на ДСБ – на Радан и Атанас Атанасов, “Да, България” на Христо Иванов и шепа „Зелени“ – за цвят. Прогнозата беше, че 4.6% от евентуалните гласували на евентуални парламентарни избори биха пуснали бюлетина за тях, т.е. коалицията със сигурност влиза в парламента, ако имаше избори тия дни.
Хубав резултат, ще кажете вие. Лош, много лош резултат, ще кажат препатилите десни. Последваха мрачни дни, в които научно бе доказано, че не вие, а те пак са прави.
В дясно токова свикнаха с кризите, че ако там нищо не върви, всичко го приемат за нормално и повърхността на синьото море е спокойна. Ако се чуе обаче добра вест – примерно, че на някой му вървят добре рейтингите, всички се хващат за кобурите, започва хаотична престрелка, в резултат на което синята бездна се отваря, падат свидни колатерални жертви и… нещата се поуспокояват. Затова – прогнозните резултати на „Маркет линкс“ бяха лоши, много лоши.
В момента традиционната десница традиционно е разпарчетосана. Сега “Демократична България” е само една от нейните три опорни точки. Другите две части са ДГБ – която в момента е в кататонен ступор, от който може да я изкара само дискусия за машинното и дистанционното гласуване, и СДС, което след като загуби сградата си е на път да загуби и всякаква форма на самоуважение като пристане на Валери Симеонов, примерно. Казвам, примерно, защото в СДС има отчетлива нагласа да пристане и на други мераклии. Все още новият шеф на СДС Румен Христов заяви неотдавна, че ще търси “партньорство преди всичко с партиите, членки на ЕНП“, което преведено на български означава, че ще търси коалиция и с ГЕРБ. (Въпреки, че ГЕРБ вече едва ли ще иска партньорство със СДС – преди СДС беше конвертируема запазена марка, сега е кухо трибуквие.) Но засега в кооперацията на “Раковски” 134 са абсолютно убедени, че съседа бачо Валери Симеонов е най-хубавият кандидат – много е десен, доказан европеец, последователен борец срещу Путин и душманин на Домусчиев.
А, да – има още няколко самонаричащи се десни, но те по-скоро са някакви риби-прилепало или просто волни птички божии. Някой са просто зелени. Някой пък се казват Петър Москов, който сам смята да прави партия и да се бие за доверие.
Та, живееха си спокойно трите части на десницата и въобще не се напрягаха много-много въпреки че иде тежка година с поне два национални избора. Ако въобще бихме могли да говорим за активност, то може би най-активни днес са момчетата и момичетата от “Демократична България” – въпреки че са далеч от времето, когато имаха постоянно и гарантирано присъствие. Тази активност, напомпана допълнително от “Маркет Линкс”, даде самочувствието на прясната коалиция да се обяви за

“много добър център за широко партньорство”

/по Радан Кънев/. Демек – ние сме началото и края, а вие – бедните духом – може да дойдете под лоното ни. Ей такива изказвания яко изнервят обстановката. Не защото не са верни, не защото са безсмислени – просто защото всеки в дясно се смята за център на Вселената и иска останалите планети тихо да кръжат около него. Примерно СДС – едва дишат тези хора, душа под наем носят, но надуват бузи и дълбокомислено казват, че много партии и коалиции ги търсят за партньорство и те ще мислят задълбочено по темата… Та, всеки апел за приобщаване се посреща на нож, със съмнение се гледа дори на призивите за единство – това е положението.
И Радан стреля пръв…
По едно време се чу, че СДС желаели коалиция с ДСБ, ама ако ДСБ се откаже от брака с “Да, България”. Тук Радан рече: “Това е глупаво, опасно и разделящо. То е повторение на грешки от миналото“, СДС взе да се оправдава, а накрая Радан взе да се самоопровергава. На практика целият диалог между големите люспи от бившия Съюз на демократичните сили се гради върху традиционната политика на десен разкол – отлюспване и отцепване, а не върху стремеж към синьото единство и адекватна политическа алтернатива. Не че няма призиви за единение – има. Просто те са така артикулирани, че да ти се отще всяка обща стъпка. 

Освен категоричната липса на смислен диалог налице е и абсолютната

мъгла около съвместното участие на европейските избори 

И тъй като европейските избори са на 26 май – т.е. съвсем чукат на вратата – един от важните въпроси е кои ще се кандидатите на десницата. (Всъщност, редно е да се попита не КОИ, а КОЙ ще е кандидат на десницата, понеже опитът, историята и социологията ни учат, че от този храст едва ли ще изскочи повече от един евродепутат).
И сега, забележете – в градското дясно има три партии, коалицията “Демократична България” е съставена от 3 основни партии, а една от тях – ДСБ – вече излъчи своя кандидат. Той е Светослав Малинов, който сигурно няма нищо против да се пенсионира в Европа. Така ДСБ се опита да предопредели въпроса за номинациите. Но, разбира се, другата част от Демократична България – “Да, България” – не плесна с ръце, не се разплака от радост, а реши, че ще излъчи своите кандидати в листата за европейски парламент чрез предварителни вътрешни избори с електронно гласуване. Хубаво е… Електронно гласуване!
Лошото е, че тези, които дават сигнали, че са единни, вече започнаха да се разпадат. Останалата част от десницата – СДС, ДБГ и т.н, естествено, ще номинират свои кандидати. Обща процедура няма, никой не говори за такава, така че – синьото единство се отлага за друг път.
Е, всяко от крилцата би могло да се пребори и да вкара свой човек в европарламента – ще кажат оптимистите. Глупости на търкалета, ще отговорят реалистите и ще припомнят последното явяване на десните за национален парламент, което би трябвало да се запише със златни букви в аналите на парламентаризма или поне трябваше да бъде отличено от наградите “Дарвин”. Тогава десните се явиха с три формации, всяка спечели между 2.5 и 3.1% и сега всички те гледат политическия мач по телевизора.
Сега ситуацията е близка, ако не сходна. На евроизборите преди 4 години десницата бе единна и спечели 1 място. Сега е разпарчетосана и шансовете й са… по-малки.
Колко далеч е десницата от истинско обединение се вижда най-вече от

диалога вътре в “Демократична България”

т.е. – в двете вече анонсирано „обединени“ партии.
Ето какво смятат в ДаБГ – кротките поборници за дясната кауза: “Много хора в “Да, България” приеха коалицията с ДСБ като необходим компромис”. (Т.е. коалицията е форма на компромис, не на осмислено обединение). Освен това: “Двете партии „със сигурност не могат да се разглеждат като идейно и ценностно идентични” – (т.е. – траем се, ама нямаме нищо общо). “Превръщането на политическия съюз между „Да, България“ и ДСБ в „ново обединение на дясното“ е път за никъде“ – (демек – траем се, нямаме нищо общо и нямаме никакво бъдеще). А, да – и това е важно: „формиран е политически съюз, който да обедини силите ни за предстоящите европейски избори“. (Т.е.- да се траем още 4-5 месеца, хоризонтът е нисък). (Всички цитати са от жълтопаветния стожер адвокат Христо Христев).
Ако внимателно чете и слуша, човек би останал с впечатление, че тези хора все пак имат нещо общо. Обща май изглежда само омразата към ГЕРБ, която декларирано е силна като омразата към Путин. Всички казват, че днес ситуацията е критична, че развитието на страната ни като европейска демокрация е поставено под въпрос и т.н. Всъщност, и тук тегне тъмна сянка. Нито една партия в десницата няма категорично декларирано решение за неучастие в каквито и да е било

коалиционни форми с ГЕРБ 

След историческия „номер на Лукарски“, който превърна градската десница в съпридружна партия на Борисов, днес подобен отговор е повече от изискуем. Защото парламентарната алгебра е такава, че още утре може да изникне необходимостта от предсрочен парламентарен вот, а тогава въпросът за властта ще бъде поставен ребром.
Не от вчера, десните сами се поставиха в кризисната ситуация – да искат власт като всяка една нормална политическа структура, но да на могат да я имат… Някой смятат, че спасението на десницата е в ребрандираното й като единен нов политически субект, примерно партия Съюз „Свобода“. Разбира се, има логика в това – няма оправия в дясно, ако не се пренебрегнат нефелната действаща партийна система в тази част на партийния спектър. Логика има, но дали това е решение? То би било такова само при предварителен отказ от сепаратистки действия на всички десни лидери. А такъв отказ на този етап май е невъзможен.