Не ми били твърди реформатори, най ми били верни васали!

В петък сутринта Бойко Борисов привика в кабинета си лидерите на Реформаторския блок и ги накара един по един да станат прави и да произнесат високо и ясно клетва за вярност към новото мнозинство, към партията му и лично към Персоната му. Без колебание предводителите на десницата положиха клетвата, приеха да работят под прякото управление на Борисов и така потвърдиха васалното си положение.
С този исторически акт бе сложен край на славната демократична десница, която някога събираше стотици хиляди по площадите на София и страната. Десноцентристката реформаторска вълна кротко се разплиска в подножието на Бойко.
Така Борисов, който слезе от властта преди 21 месеца под натиска на улицата, сега се връща в управлението, носен на щитовете от тези, които се кълняха, че няма да допуснат това. Все още не е ясно дали този опит за политически ренесанс ще бъде подкрепен, но комплотът между Бойко и реформаторите вече влезе в историята. Нещо повече, Борисов не само намери окончателното решение за съдбата на разбитите авари от десницата, но подкара валяка и в градинката на левите – само така може да се опише офертата „Калфин – социален министър“. При така създалата се ситуация едва ли ще бъде трудно за Борисов да прегази скоро и БСП, която на този етап е толкова зле, че няма накъде повече – днес левите се занимават със себе си, пишат проектозакон за служебния кабинет (!?!) и през час публично заявяват: „Бойко е безупречен“.
След време сигурно все някой ще се пита:

„Кой допусна всичко това да се случи“

Нека да е ясно – не медиите, не световният заговор, не дядо Жозеф, дори не Пеевски натамъниха този проект за свръхкомпромисно правителство. То може да се случи благодарение на Кунева, на Лукарски, на Радан, на Първанов, на Бареков, а вероятно и на т.нар. патриоти… Те позволиха „осветеното задкулисие“ да се върне на власт. Да се осъществи отново историческият компромис между СИК и Европа. Много хора виждат в това път към нормализиране, виждат потенция в търпимостта към политчалгата. Други, като нас, смятат, че това не е ОК.

Трима от петте лидери на Рефбло изринаха земята, но успяха да влязат във властта. Кунева дори прие да е директор на водопад, но пред името й да стои табелка с надпис „Вицепремиер“. Лидерът на СДС става министър на икономиката – това е един от онези случаи, в които не знаеш къде свършва вицът и къде започва реалността. Рефбло има 6 министри, но 2-ма от тях трудно може да припознае, щото са предложени от ГЕРБ. Смех!

Безкомпромисните декларации на Радан от типа: „Никога Бойко премиер“, се редуваха като флагчета на ски писта с реплики от вида: „Имахме само някои забележки.“ Вярно – и други в Рефбло имаха непоследователни изказвания. Петър Москов нееднократно декларира, че няма да бъде министър, щом е част от преговорния екип на РБ. Кунева също се кълнеше: „101% няма да правим коалиция с ГЕРБ“, но

не от Кунева, а от Кънев хората очакваха последователност и твърдост

В резултат на тази отчайваща непоследователност накрая се стигна до плачевната ситуация – ГЕРБ одобри министрите на РБ, а реформаторите не знаеха министрите на ГЕРБ. Новопоявилият се васал Лукарски даже припкаше по коридорите и „мъдро“ обясняваше: „Решението за имената на министрите е на премиера след връчването на мандата“.

Затова съвсем логично Реформаторският блок не получи нито едно ресурсно министерство, а се нагълта с проблемни ведомства. Получи обезкостеното министерство на икономиката, както и критичните министерства на здравеопазването и образованието. Получи министерството на отбраната, което едва ли ще има ресурс за модернизиране на армията, както и министерството на правосъдието, което едва ли ще може да прокара съдебната реформа. За едното трябват пари, за другото – конституционно мнозинство.

Бърз поглед върху управленската програма на новата власт (справедливо принизена до заглавието „Програмна декларация“) затвърждава усещането, че целта на новата власт е самата власт, а не излизането от задълбочаващата криза. Както мъдро някой отбеляза тези дни: „И ние не разбираме от финанси, но не правим от това управленска програма“. Не знам кой е този писач на програми, който обещава точно днес „ускорен икономически растеж на българската икономика“, както и други общи приказки като „запазване достигнатите нива на социалните помощи и плащания“ и „привличане на чужди директни и портфейлни инвестиции“, но ако Ленин бе жив, сигурно пак щеше да попита Крестински:

„Глупак или саботьор редактира това?“

Толкова общи приказки само комсомолските секретарки преди 1989 г. можеха да напишат. То са едни реформи, едни магистрали, то са по 1 млрд. на година за Северозапада, то е едно „развитие на културата като национален приоритет“ и „приемственост и устойчивост на развитието на въоръжените сили“. И тем подобни, и тем подобни.

Те не знаят дали в петък ще са министри, но в четвъртък имат скицирана програма за три мандата и половина. Тъжна история.

Тъжна е историята на непредставените. На онези душици, които в нощта след изборите смекчиха тона към Борисов, обещаваха му безоблачни дни и чакаха на опашка пред кабинета на ГЕРБ, за да се докопат до властта. А сетне, когато вратата пред тях тресна, започнаха да кълнат люто и да се заканват на бъдещата власт. Говоря за ДПС и патриотите. За партията на Бареков въобще не ми се говори. Добре, че Джефри звъннал на Бойко, че да ги приеме… Евентуално.

Добре, а какво да правим без този исторически компромис „Ръка за ръка АБВ и реформаторите да крепят Бойко във властта“.

Как какво? Това, което се прави във всяка демокрация, която е нормална, но недорасла за исторически компромиси – ходи се на избори. Трябва да се направи това, което трябваше да се направи след миналогодишните избори – пак вот. Странно е, че днес Радан говори със същите думи срещу предсрочен вот, които употребяваше и Пламен Орешарски преди година и половина… Ако миналата година имаше вот след вота, много лоши неща щяха да бъдат спестени на страната.

Странно е да предпочиташ синьо-червената мъгла и ново задкулисие пред избори. Странно е за нас!