Шофьоро-интелигентската стачка в училищата

Има ли друг начин за протест в тази държава, освен да свикаш медиите и да излееш мъката си пред тях? Да ревнеш като ранена в сърцето пантера, защото някой там не се е погрижил за теб – началникът, собственикът, държавата? И да вложиш енергията си за създаването на плакат – произведение на изкуството, чрез който да пресъздадеш гнева на потиснатите, и да излезеш на протест пред министерството, и да отприщиш глас като Боримечката…
Както и да го погледнем, от две години София е в перманентна стачка. Бунтът на трудещите се като че ли избухва само за да затвърди усещането, че

когато левите дойдат на власт хората излизат на улиците

Първо бяха таксиметровите шофьори – най-организираната каста в републиката. После се разлюти втората по организираност групировка – на шофьорите от градския транспорт. Последваха и онези, които са истинска и сериозна заплаха за функционирането на държавата – миньорите. Дори тези, които трудно се организират – лекарите, успяха да сформират някакъв протест в района на МБАЛСМ „Н.И.Пирогов“. Видя се, работата отива на зле, когато дори и младите научни работници от БАН излязоха на протест с клупове на шиите.
Да не забравим и зелените… До миналата година бях сигурен, че зелените в България са още червени, че още не са узрели. Може би заради глупостта на властта, която допусна възможността да се застрои последния хипи плаж – Иракли, и недокоснатата от човешка ръка Странджа, може би заради тежкия дебат за ареала на червеногушата гъска около Натура 2000, но София се наводни от гневни зелени човечета, които могат за секунди да опустошат всяко кръстовище в столицата. Младите зелени са прекрасен пример за организация, която хем не съществува, хем е изключително ефикасна. Ефикасни са разбира се – коя организация, партия или NGO може да събере 300-400 души с мейл лист, да запуши „Раковска“ или Орлов мост и да успее да се сбие с полицията. Никоя! /без да броим ромите от „Красна поляна“, разбира се/. Да, трябва да се признае, че за първи път след зимата на 1997 г. днешните „зелени“ проявиха някакво творчество при протестите. Млади и неортодоксални, те направиха всичко възможно да привлекат общественото внимание. Все още има липсват идеи как да задържат това внимание – те за трети път правят едно и също – минават

пълзешком по пешеходна пътека

и гледат да се сдърпат с някой полицай, да посетят за кратко съответното РПУ и така да попаднат в новините.
Но от софийските протести лъха на скука и плесен. Те са изключително спокойни, предвидими, протести в коловоз. Излизат хората, повикват „А-а-а“, повикват „У-у-у“, пък след час-два си ходят да хапнат, защото са прегладнели. Думата „протест“ в България е синоним на „митинг“. Митингът пък задължително протича като сбирка на хора с речи и подвиквания. Медиите обръщат внимание, тъй като струпването на голяма група хора около жълтите павета само по себе си е новина. Когато целият инструментарум на протеста обаче се изчерпи, интересът и на медиите, и на обществеността се губи рязко. Ясно е, че съответната група протестиращи има искания, ясно е че каузата им си струва, че идеята им е популяризирана, че проблемът е поставен, но е и ясно, че оттук-нататък решението е в полето на властта… Ако протестът продължи по същия скучен и вял начин, той ще стане бързо безинтересен – и за медии и за общественост.
По-лошо е, че тук съществува един изключително специфичен български принос в теорията на протеста – да

недоволстваме като пречим на останалите

Таксиметровите шофьори и шофьорите от градския транспорт протестират като не возят пътници. Лекарите протестират като свеждат до минимум дейността си – започват да лекуват само спешните и неотложните случаи. Зелените протестират като блокират тотално движението на възлови пътища. От цялата тази работа страдат останалите, непротестиращите мирни граждани. И тай като те винаги са мнозинство, протестиращите бързо стават антипатични за масата. В този начин на протест бързо прозира и втората българска особеност – тук хората могат да протестират само по един начин – като спрат да правят това, което могат. Като не работят.
Хайде сега погледнете към великия български учител. Към този вечен будител. От мизерията ли, от тежкия ритъм на работа ли, но този интелигент май започна да се държи като таксиметров шофьор. Протестът на учителите, който се очерта на хоризонта, по всичко наподобява и на протеста на водач на автобус, който е пуснал Цеца Величкович до дупка и раздвоява вниманието си между осовата линия и плаката на Малина.
Какво правят учителите? Че искат пари – това е похвално. Искат скок на заплатите си със 100 процента /няма лошо/. Държавата обаче им дава само 20-25 % повече и следва, разбира се, готовност за протест.
Учителите – нали са хора като нас, ще протестират по български. Те, които досега бяха в традиционната си дълга лятна ваканция, не протестираха, когато класните стаи бяха пусни, решиха да протестират от началото на светлата дата 15 септември, когато родителите ще бъдат принудени да заведат първокласниците

не на тържество, а на митинг

Първото нещо, което искат да направят учителите, за да бъде забелязан протестът им, е да започнат да пречат на цялото останало народонаселение, което не преподава. Учителите няма да работят, съответно учениците няма да учат, а родителите ще се чудят как хем да гледат децата си, хем да изкарват пари за учебници. Както вестниците пишат – ще настане „хаос“.
Няма ли друг начин на протест? Виновни ли са децата, че държавата не може да осигури прилично заплащане за учителите? Виновни ли са родителите? Синдикатите само да стачкуват ли могат или трябва да са в непрекъснат контакт с работодателите? И в края на краищата – ако някой прави стачка не е ли по-добре тя да е истинска и тотална, а не стачка, в която учителите ще наказват учениците с „мълчалив урок“. Що за метод за обучение е това? Учителски или даскалски? И 15 септември ли е денят, в който цялата тази недомислица трябва да се стовари на главите ни?