Трябваше да платим на Шимон Шевес…

Йоана Гъндовска, Петьо Цеков

Чуваме, че международният лобист Шимон Шевес помагал активно на Румъния по пътя й към еврочленството. След като ние набързо го прогонихме от България, той започнал да полага доброволен труд в полза на Букурещ. Не знаем дали е истина. Могъщата влашка преса сигурно има отговор.
Факт е – за една година Румъния не само, че изпълзя от сянката на България, но вече се бие в гърдите и иска да се отдели от нас. Еуфорията от добрите оценки през тази година бе толкова завладяваща в Букурещ, че дори премиерът Калин Попеску-Търичану взе да говори недипломатично: „Ако Румъния бе на мястото на България, вероятно отлагането й вече би било решено…“
Как се стигна до това чудо? Типично българската склонност към самобичуване не допусна в нашето обществено пространство друг отговор освен този – ами те по-добре се справят с борбата с корупцията, с престъпността, с… Всеки доморасъл политикан знае, че в Румъния отново успешно са се развихрили борци за справедливост от ранга на комисаря Молдован.
А истината е, че в съседката ни, както и в България, няма нито един осъден висш политик.

Има закани, има пушилки – също като в София

Димките в Букурещ обаче се оформят по-бързо и са по-ефектни, защото там тяхното СДС преди година и половина победи тяхното БСП след дълго червено управление. Въпреки проблемите в румънската управляваща коалиция тя има много по-лесна задача, отколкото нашата. В политическия преход Румъния е там, където ние бяхме през 1997 г. А ние толкова сме дръпнали напред, че с лекота омесваме във властта леви, десни и либерали. Това естествено обаче ни пречи в борбата с корупцията. Европа също не очаква от нас такива „национално отговорни коалиции“, а иска по-просто, балканско или по-точно – румънско решение – едните да вкарат другите крадци в затвора. Но при нас няма как да стане това – всички големи партии са на власт, а опозицията е толкова слаба.
Въпреки това „ако сравним обективно числата – разлика (между България и Румъния) няма кой знае каква“. Това са думи на външния ни министър Ивайло Калфин в интервю пред „Сега“. Според него Румъния просто е успяла да създаде впечатление, че е по-успешна от нас. И излиза, че целият шум се крепи върху усещания.
Да, имаме проблем с борбата с престъпността – това е ясно и разбираемо. От друга страна, Европа ни казва, че няма количествен измерител – да вкараме в затвора 5 или 10 души. Трябва да създадем усещане, че работи правосъдната ни система, ясно казват и от ЕС, и политическите лидери в България. Усещане! Папата ни подкрепи за ЕС в края на миналата седмица, но едва ли някой забеляза това. Как да го забележи, като не сме създали „усещане“?!

А Румъния явно успява именно с усещанията

С Шевес или без него, съседката ни добре парадира пред ЕС. Похвално е, че го прави. Лошо е, че го прави за наша сметка. Всички коментари, които текат през последните дни в румънските медии – по „Романия либера“, „Журналул Национал“, „Евениментул зилей“, „Котидианул“ и националната телевизия TVR, призовават политиците и лобистите (като Шевес) да работят за налагането на възможността Румъния да бъде отделена от България, за да не бъде забавяна от южната си съседка, ако тя не изпълни желаните реформи до октомври.
А преди година ние придържахме румънците по пътя към Европа… Но, както се казваше в един виц – след среща с мечката ловецът промълвил: „Болката ще отмине…“ Писанията в румънски вестници от рода на „Адевърул“ и „Гъндул“ ще отплават по Дунава.
Но има и друга преса. През последните месеци общественото мнение в страните от Западна Европа бе залято с безумни новини с адрес България. Как да се обърне това обществено мнение е още една от битките, които страната ни трябва да води. Какво като станем част от ЕС, ако на нас ще гледат като гетото на съюза? А именно така ни рисуваше чуждата преса – ежедневно и упорито. Преди година мечтаехме за медийно европейско внимание – някой да напише ред за работещата ни пазарна икономика, за наплива на чужденци в селата ни и т.н. Сега не можем да се отървем от „внимание“.
Десетки глупости се изписаха. Британският „Телеграф“ измисли следното: „Водещите български политици не излизат навън без бронежилетки“. „Европейският „Див Изток“ е готов да отиде на Запад“, написа британският „Сънди телеграф“. Нарекоха ни: „раковият тумор на корупцията“. Един румънски журналист пък агитираше срещу София с безумния довод, че в ЕС не трябва да влиза страна, на която азбуката й е на кирилица. Все едно ние да напишем – не приемайте хора, на които основното ядене е качамак.
А всичко опира до интерпретациите – и у нас, и в чужбина. И докато ЕС не каже ясно и категорично кога и как ни приема, тази битка ще продължи. На вътрешния фронт тя не е по-малко ожесточена.
Резултатът от доклада на еврокомисията от 16 май е същият като от местни избори у нас – всички се обявяват за победители. Въпрос на реакция е кой ще успее да убеди пръв общественото мнение, че е спечелил. Същото е и с тезите – която първа успее да покълне в общественото съзнание, тя се превръща във всеобща вяра.
Навремето – през 1999 г., в резултат именно на интерпретации на социолози всички повярваха, че СДС е загубил изборите. А истината е, че СДС не ги загуби. При мажоритарните кметски постове сините взеха с 9 поста по-малко от БСП, но по брой гласоподаватели СДС водеше с около половин милион избиратели. СДС би и по партийна линия – общинските съветници на управляващата тогава партия спечелиха близо 950 000 гласа, а партийните листи на червените бяха подкрепени от 780 000 души. Но тогава всички бяха убедени, че СДС е загубил. Сините влязоха в спирала, която доведе до загубата през 2001 г., до разпада на партията и т.н.
И сега се наблюдава подобна ситуация. И управляващи, и опозиция се опитват да докажат, че имат по-вярната рецепта за успешно членство. Тройната коалиция ни убеждава, че докладът на ЕК е положителен, а опозицията го громи и иска оставки. Тази битка ще продължи. И ще я спечели не този, който казва истината, а този, който пръв успее да накара обществото да повярва в неговата теза.
Да, по всичко личи, че трябва здрав лобизъм. Само така може да се промени „усещането“. За друго – дори да има воля, няма време.