Полуистини, полулъжи

Хубаво е да знаем истината, цялата истина. Полуистините са полулъжи. А в България всички работи са половинчати.
Разни политици – като Георги Първанов – проявяват шумна щедрост, като изваждат на показ имуществото си, вместо тази информация за всички политици да бъде качена в интернет, да се обновява редовно и всеки да има достъп до нея. На запад от Будапеща всеки депутат си има сайт, в който описва и най-малките подробности – кой му е платил самолета до Израел, на чий разноски е спал в Турция и т.н. Вижте например сайта на докладчика за България Джефри ван Орден. Тук е обратното – политиците проявяват благосклонност, като ни обясняват, че имат малък наследствен апартамент, стара кола и са спестили някакви си 20 000 лв. Други са още по-щедри – признават си за едни 200 000 лв., но те са от банкови заеми, разбира се.

Цялата тази бликаща искреност

е добро начало, казват едни.Така е, но кому е нужна тази информация, ако не съществува независим орган, който да прецени дали е истинска? Медиите не могат да свършат тази работа – как да проверят движение по банкови сметки и да се ровят във фирмени тайни? И затова са принудени да излизат със заглавия: „Чисти ръце в съдебната система“. Какви „чисти ръце“, за бога?
Други родни политици – като Румен Петков – пропускат в публичното пространство капки от информацията за агентите на бившата ДС, вместо всички досиета да бъдат дадени там, където им е мястото по закон – в държавния архив. И всеки, който иска, да ходи и да си ги чете.
Всъщност, за всички е ясно какъв трябва да бъде крайният резултат – прозрачност и истина, но като че ли никой не проявява капка желание да стига до края. На практика историята с имотите на политиците и с досиетата на ченгетата показва за сетен път, че достъпът до информация в тази страна все още се контролира от доброто желание на политиците, а не от обществения интерес. Крайният резултат от това е –

силна държава, слаби медии и неинформирано общество

Така, в празни приказки, минаха 16 години. Едно поколение се смени. Децата, които не помнят тоталитаризма, днес правят абитуриентски балове. За тях не съществува проблем с досиетата. За тях богатият човек е успял човек. Те не питат кой, как и защо е натрупал първия си милион.
За нас обаче тези теми все още са интересни. Защото сме обременени, защото помним, защото искаме веднъж завинаги да затворим устата на хората, които толкова години ни занимават с полуистини и полулъжи. Затова е хубаво най-после да решим какво искаме. Примерно – да изгорим досиетата на пл. „Демокрация“ или да ги разкрием напълно. И с това решение да спрем веднъж завинаги колосалното изтичане на обществена енергия.
Дилемата не е лесна. Преди да направим своя избор, някой трябва да каже каква част от архива на бившата ДС е била унищожена през последните 16 години. Бившият МВР шеф Богомил Бонев смята, че 70% е прочистен. Други твърдят, че 3/4 от досиетата, особено на политическата полиция, са бастисани. Самият брой на вербуваните агенти варира от 130 000 до 300 000. Ако архивите са опоскани, ако там стоят само талончетата на ченгетата без приятели, то

каква истина очакваме от досиетата?

А на нас ни трябва цялата истина. Не ни трябва истината за Алберт без истината за Димитър. Освен истината за Бор и Липа ни трябва истината за всички други дървета. Всяка подробност е важна – кой ги е вербувал, защо, оказван ли е натиск при вербуването…
Може ли да получим тази информация? Аз лично се съмнявам. Докато умните умуват, политиците сигурно са се налудували из архива. 7 правителства се смениха – познайте какво ровене е паднало. Затова е нормално за един сега да има талонче, а за друг – подредени листове. Затова едно талонче го няма преди 5 години, а сега се появява чудодейно. Всичко е преровено. Само от едно окръжно управление – това във Велико Търново, през 1990 г. са изнесени 9 тона документи. Вкарали ги в кафяви книжни чували, качили ги на камиони и директно ги пратили в завода за тоалетна хартия в Белово. Дали са стигнали дотам – божа работа.
И още нещо важно. Откакто възприехме еврочленството като национален приоритет, гледам с подозрение на всяко държавно активно мероприятие, към всяко обемисто говорене, което не произтича от докладите на Брюксел за напредъка ни. В този смисъл активното мероприятие с досиетата твърде много ми прилича на убийство на бул. „България“, което се случва три дни преди