Нали ще я изпратите до тях?

Имаше една велика песен на „Щурците“. Разказваше се за трудната любов между Надежда от „Надежда“ и Петър от „Четвърти километър“. Тя го заглеждала, а той от ходене по нея престанал да пълнее и заприличал на Исус… Всяка вечер я изпращал до „Надежда“, но накрая му писнало да бие път и я оставил на трамвайната спирка. Тя, естествено, се запознала с друг в трамвая и така историята приключила.
Ето така стоят нещата и между Надежда Михайлова и Петър Стоянов днес. Двамата играеха заедно, когато трябваше да изхвърлят Костов от „Раковски“, но няколко месеца по-късно бившите приятели, съвсем естествено, се превърнаха във врагове. Както при любовта, така и при синята политика, раздялата никога не е спокойна – тя е бурна, отмъстителна и пагубна. Основният въпрос днес в СДС е този, който стоеше пред партията и през пролетта на 1992 г., и през есента на 1994 г., и през кризата след изборите през 2001 г. Той е:

Кой кого?

Надежда започна да се брани с една от най-неадекватните фрази за сезона – понеже десните можело да направят правителство, не било хубаво лидер като нея да бъде сменян. Какви десни? Какво правителство? Какъв лидер?
След разбиването на СДС и ОДС бързо стана ясно, че екипът на Надежда Михайлова няма капацитет да води силна, отчетлива и последователна политика. Въпреки това партията не намери сили дори да спре разпада си.
Надежда направи три супер големи грешки, които подрониха авторитета й, а оттам – съсипаха имиджа на СДС. Нито един шеф на СДС не е чувствал по-голям медиен и обществен комфорт, когато е взимал властта в партията. Всички без Костов – обществено мнение, медии, други политици в дясното, бяха единодушни, че е крайно време „Раковски“ да се „проветри“ и затова подкрепиха Надежда. Тя не намери сили да отвори прозорците. Костов напусна сам и след това сам проветри новата си партия – вижте какво стана с Муравей и Йордан Соколов. Михайлова не запълни експертната празнота на „Раковски“.

Тя се обгради с шепа хора,

подбрани по странни критерии и на практика прекрати диалога в партията. Накрая – вместо да обедини под синьото знаме всички бивши седесари и врагове на Костов, тя предизборно отвори вратата на „Раковски“ 134 за хора като Любо Дилов, Яне Янев и ромите от ДРОМ. Появата на които допълнително разцепи партията.
Ситуацията е неспасяема. Далеч преди вота беше ясно, че липсата на обединение в дясно и лошо представяне на изборите ще доведе бърз разпад – първо в СДС, а след това и в останалите парчета. Сините не могат да бъдат мобилизирани с проста смяна на председателя. Ще си отиде Надежда, ще дойде Стоянов – и какво от това? Нищо – просто други структури на СДС ще излязат с протестни декларации.
В не по-лека ситуация е друга част от десницата – партията на Стефан Софиянски, която вкара в НС едва 3 депутати. ССД очевидно вече е на нож с новите си коалиционни партньори от БЗНС-НС и ВМРО, които взеха повече места в парламента. Как ще работят тези хора заедно? Никак. По-вероятно е да се разпаднат преди листата да почнат да падат от дърветата. Затова тръгнаха и слуховете – тези ще подкрепят кабинет на БСП, онези – може би.
Да, Костов спечели. Той се легитимира като водач на сериозна партия, вкара цели 17 депутати, но при тези резултати на „Атака“ и ВМРО днес ДСБ няма никаква гаранция, че курсът на праволинейно опозиционерство ще продължи да му носи дивиденти и утре.
За зла участ, точно в този момент Софиянски сдаде кметството и

разпарчетосаната десница

е изправена пред ново предизвикателство – изборите за кмет в София. Няма спор, ако десните кретат все така, червената вълна ще залее столицата. БСП взе най-много гласове в столицата и на местните, и на парламентарните избори. Десните имат шанс единствено с обща кандидатура, но такава не се вижда. Може ли опърничавият Костов да подкрепи кандидат на десните? Сигурно може, но само ако той е издигнат от него.
Хоризонтът на десните е изключително нисък. Той дори не стига до кметските избори в София, които тропат на вратата. Десните просто припряно се опитват да решават (или да заобиколят) наболели битови проблеми: мястото на Надежда, обезвреждането на вътрешните врагове, търсенето на пари… Закърпват дупки. Тук няма стратегия, няма поглед в дълбочина. Има натаманяване с тел.
Дано в тази какафония десните поне запазят някакви човешки взаимоотношения. Примерно, Петър да изпрати Надежда до тях. А не да казва: „Тя няма къде да мърда“, както бе цитиран от столичен седмичник.