Политическите реакции при гаф

Преди десетина години политиците грешаха много и често. Учеха се да управляват в крачка. Учат се и сега.
Който не работи, той не греши. Но по-важна е реакцията след грешката. Тя е индивидуална и говори за способността на политика да излезе достойно от заплетена ситуация.
Без претенции за изчерпателност може да стигнем до извода, че за дузина години българските политици успяха да изградят четири типа реакции, когато бъдат хванати в крачка – мълчание, прехвърляне на отговорност, контраатака и накрая неуместен опит за измъкване.
Нашите политици са словоохотливи. Обичат камери и микрофони. Харесват най-вече теми от „международното положение“. Колкото е по-отдалечена точката, която коментират, толкова по-словоохотливи са. На второ място обичат да говорят как, като вземат властта, ще се справят с всички негативни тенденции и т. н. Но когато сгафят, млъкват.
Когато едно време Ахмед Доган се изцепи за гащичките на съпругата си Айсехел, моментално се усети, че е объркал конците. Тутакси напусна София. Скри се в една вила и седя там, докато неговите хора в ДПС се чудеха как да замажат гафа. В резултат на това мислене се роди идеята за създаването на Обединените демократични сили. Доган се върна в София, подписа договора за ОДС и вече никой не се сети да го пита за бельото на бившата му съпруга. Напротив, от този момент насам всички похождения на Доган се приемат като нещо нормално. Историята му показва

как една грешка може да доведе до две хубави неща –

създаването на ОДС и джокер, който ти дава право да се появяваш публично с манекенки.
Но Доган е друга класа. За разлика от неговите грешките на „титани“ като Нейчо Неев, Свободка Стефанова и Христофор Събев бяха окончателни.
Един от малкото политици, който успя да надживее грешките си, бе Иван Костов. Той толкова много сгреши, че накрая се наложи да се скрие не за седмица, а за две години.
Всеки, който си мисли, че Костов постъпи по уникален начин, би трябвало да се сети как реагира Виденов през есента на 1996 г. Тогава соцпремиерът подаде оставка и… „изчезна“ към Пловдив.
Когато стъпят „накриво“, днешните политици също предпочитат да млъкнат, вместо да се извинят и да продължат с гордо вдигната глава.
Мнозина очакваха, че последният български цар Симеон Сакскобургготски ще пресече тази традиция, но не.
След години на преговори с ЕС премиерът Сакскобургготски сгреши, като не осветли докрай конкретните резултати от тези договорености. От време на време министърката по европейските въпроси говори по въпроса, но общо взето, тази тема грешно тъне в мъгла. Което пък дава поводи за всевъзможни догадки и подозрението, че има доста неизгодни клаузи, щом нещата не са доизказват.

Но премиерът е уникален в мълчанието си

Той никога няма да даде ясен отговор защо продължава да държи на постовете им министрите на културата Божидар Абрашев и на строителството – Валентин Церовски. Гафовете им са общоизвестни. Сакскобургготски не дава вид, че ги забелязва. И в крайна сметка се учуди защо журналистите продължават да очакват отговор. „За толкова години не ме ли познавате?!“, отвърна Сакскобургготски в своя специфичен стил.
По прословутата тема с имотите му много повече обяснения (според тяхната версия за казуса) дадоха адвокатът му Асен Ошанов, областният управител Олимпи Кътев и Мария-Луиза. Премиерът категорично отказва да допусне наличието на конфликт на интереси в това, че реституцията съвпада с министърпредседателския му мандат, и в това, че именно неговото правителство се захвана със „Супер Боровец“. Трябва да му се признае, че в тези лични дела той гъвкаво избягва персоналните конфликти. Отказа например да спори за земите, за които претендираха и самоковски селяни. Просто им ги остави. Това дори бе изтълкувано като щедрост.
През 2001 г. Сакскобургготски даде на обществото едно обяснение за себе си, с което очакваше всички да се съгласят –

„аз съм човек с много шапки“

Затова според него е приемливо като премиер да е двигател на държавен проект, който ще се отрази благоприятно и на личната му собственост. Той е цар на екстравагантните обяснения, които все пак понякога му се налага да даде. Когато назначи съпруга на депутатката Милена Милотинова за областен управител на Перник, той възкликна: „Но те не са роднини!“
Така съвсем естествено жената на зам.-председателя на ДПС Лютви Местан бе най-подходяща за шеф на Агенцията за закрила на детето. А щом Васил Иванов-Лучано се оказа с неподходящо образование за шеф на Агенцията за младежта и спорта, агенцията стана министерство със закон.
Досега премиерът е дал само едно обяснение защо стана така, че гръмките обещания от оня 6 април не бяха изпълнени. На първата година от управлението си той смутолеви нещо от рода на: „Лошо, много лошо наследство.“
Това е традиционно обяснение в политическа България – замазваш собствените си гафове с помощта на гафовете на предишните. Но никой, който прибягва до тази хватка, не посочва кой точно от предишните управници с колко е сгафил.
В това отношение Симеон много по-рядко го е правил – може би защото говори много по-малко. Докато Иван Костов изкара доста време от мандата си, лежейки върху тежкото соцнаследство.
Но после, разбира се, тази плоча се изтърква. Затова Костов нямаше как да натопи Жан Виденов или Любен Беров за колосалния гаф с продажбата на авикомпания „Балкан“ и последвалия й фалит. Командира не намери думи и се скри по време на най-големия медиен гаф в България – бунта на националното радио през 2001 г.
След 1999 г. Костов вече само мълчеше, а не обвиняваше предшествениците си. Дълго мълча за шефа на пътищата Костадин Таушанов и сметката му от 21 000 английски лири, а накрая му поиска прошка! Мълча и за сделките на депутатката Юлия Берберян, независимо че гафът бе на кмета Софиянски, и за неплатените й данъци.

Като стигнахме до Берберян

– ето още един характерен начин за излизане от неудобна ситуация. Има хора в политиката, които не млъкват, като сгафят, контраатакуват.
Така постъпи и Берберян – нападна журналистите: „Вие сте пълни боклуци. Помияри, гнусни изроди и мръсни свине.“
Все пак този тип реакция не е характерен. Той е присъщ на случайно попадналите в политиката.
Преди години се наблюдаваше и четвърти вариант за реакция – правилна, но ужасно закъсняла реакция.
Така постъпи например Христо Бисеров около данданията за къщата му. Бившият главен секретар на СДС мълчаливо проследи целия дебат и се намеси (тромаво) едва когато всички вече бяха убедени, че той притежава дворец в центъра на София.
Единственият, който досега проявяваше коренно различна реакция при грешки, не е политик.

Това е Бойко Борисов

Той е склонен да си посипва главата с пепел в добре премерени дози, с което става по-симпатичен на публиката. И тя е склонна да му прощава много повече, отколкото на всяка друга публична личност. Когато става дума за корупция в МВР, Борисов моментално отсича: „Има корупция при нас, че как да няма.“
Подобна реакция моментално обезоръжава опонентите. Но напоследък взе да се увлича като типичен политик. Може би защото влезе в играта на Костов и партията му, която атакува МВР и лично Борисов. В желанието си да покаже ефективна борба с престъпността МВР разпространи прибързано фотографиите на 12 хървати – поредната фабрика за убийства.
След гневната реакция от хърватска страна главният секретар бе чут да казва: „Ми да ни съдят. Държавата все има толкова пари да плати“, и нападна медиите защо им обръщат внимание. Дори измести скандала на несъществуваща патриотична плоскост – вие хърватски или български медии сте?!
Досега Борисов бе щаден от партийните опоненти на НДСВ, тъй като рискуваха да изглеждат несимпатични на обществото, закачайки „генерала на народа“. Но явно това въздържание пада в предизборната година. Ще устои ли генералът да не бъде свален до нивото на един от тях – политиците? Досега няма такъв случай.