Десницата на нахоканите

В края на миналата седмица пресата отрази едно от малкото политико-партийни събития, които се случват напоследък, ето така: „Костов хока Мозер, Мозер хока Праматарски.“
Внимателният прочит на случилото се нагледно доказва, че нещата не стоят толкова просто и съвсем не са ограничени, а са всеобхватни, допълващи се и обосновани. Оказва се, че Праматарски хока Софиянски, а Софиянски хока Надежда Михайлова. А тя естествено хока Иван Йорданов Костов и така се затваря мърморещата и хокаща се дясна политическа верига. Такъв е кръговратът на десния живот. За разлика от животинския свят, където големите ядат малките, индивидите в десния политически свят само се хокат.

Защо не се ядат?

Защото всички са малки и беззъби. Едно време СДС, когато бе голяма и мощна партия, схруска наведнъж 15 присъдружни партии. Но сега не може. Сега социалдемократите на Николай Камов твърдят, че имат по-голяма членска маса от тази на СДС. Какви времена настанаха…
Та в средата на миналата седмица Александър Праматарски, съпредседател на Народен съюз, заяви, че Стефан Софиянски (ССД) е предлагал пари на БЗНС-НС, чийто лидер е друг съпредседател на Народен съюз – Анастасия Мозер. От ССД казали на земеделците: „Вие елате при нас, пък ние ще платим изборите.“ Преди това Мозер се скара на Катя Михайлова, която представи обща декларация на десните за 9 септември като авторски труд на Демократи за силна България.
После Мозер се „поскарала“ на Праматарски, след което тръгнала да пие кафе с Костов, не не пила, защото се сетила, че преди това пила. Костов пък не пропусна да я нахока, защото си позволила да говори за някакви бъдещи техни си срещи.

На кой му пука какво става в дясното,

с право попитаха онзи ден читатели на „Сега“. На всеки, който искрено иска политическата ни система да бъде здрава и стабилна, а не дребнотемна, влачеща се по корем и объркваща електората. Те и във фондация „Конрад Аденаур“ се объркаха и започнаха да дават пари и на Костов, и на Надежда.
По-малко от година преди изборите за 40-о народно събрание българската десница е толкова тежко сепарирана, колкото левицата никога не е мечтала. Притеснителен е не толкова фактът, че съществуват поне пет десни егоцентрични центъра, колкото абсолютното им нежелание за контакт. Всеки знае: липсата на диалог води до едно – сервира цялата власт на социалистите.
От сега е ясно – в десницата няма ядро, което да обедини сериозна част от електората. От последната разправия става ясно, че Мозер все още не е кандисала да влезе в троен съюз със Софиянски и Каракачанов, но в същото време е далеч от съюза, който оформят Костов и Праматарски. Накрая като в поговорката госпожата може да остане между двата стола. Защото Костов и сам може да влезе в следващия парламент, а ако ССД и ВМРО парират успешно атаките срещу Софиянски, също ще прескочат бариерата.
Разбира се, кой с кого ще се яви пред избирателите е второстепенен проблем. Далеч по-важно е, че всички тези хора отдавна

се отказаха да преследват основната цел

на всеки един партиен субект – да печелят избори, да реализират управленски програми, да работят реално за страната. Сега всички работят само за своето оцеляване. Вижте какво става – СДС се опитва да печели точки, като пътьом лансира идеи за образованието, идеи за приравняване на предизборни програми и т. н. Отсреща обаче няма никой – Костов е изтъкан от гордост и предразсъдъци, Мозер тича напосоки, Софиянски влиза от дело в дело, а ДП с право никой не я брои.
Този вид дейност – борбата за поединично оцеляване, не е перспективен за десницата. Най-нелепото продължение на сълзливата сага вдясно ще бъде влизането в следващия парламент на всички тези партии. Успехът на всички ще доведе до поражението на всички. Неуспехът на някоя от тях ще бъде победа за десницата.