Петър Стоянов. Най-голямата пловдивска атракция

Сряда привечер в центъра на Пловдив. Жега е. Камъните на близкото тепе се пукат. Альоша гледа към местния бирфест, но там хора още няма. Щото е жега.
Тъкмо по икиндия задухва лек ветрец. Слънцето се скри и стана густо, майна. Градът се разшава.
Първо в далечината се мярва Велко Парашиков – видна местна атракция, човек, който от доста време прави едно и също нещо – ходи из града и държи речи. Върви и говори като Костов, после като Наполеон, после се гмурва в някаква коренно различна роля и т. н.
После идва Стефчо Автографа. Така му викат, защото ходи с една голяма тетрадка и събира парафите на знайни и незнайни личности. Иска да събере 100 хиляди и да влезе в Книгата на Гинес. Има си и помощник. И от папата има подпис.
Ето го и Георги. Всъщност сигурно името му е Георгиос, защото е гръцки студент в Пловдив. Той е детайлен познавач на българската политика. В Гърция е лют фен на Неа демократиа, а в Пловдив – на СДС.
Раздвижването край „Тримонциум“ е заради най-голямата пловдивска звезда – бившия президент на републиката Петър Стоянов. Той е поканен от областния съвет на СДС и от Пловдивското гражданско сдружение да държи реч в концертната зала. Тази, дето е точно на централния площад, зад подиума, от който папата благославяше българите, а след това Мишо Шамара и Ванко 1 пяха на народа.
Та в сряда вечерта, след като духна ветрец и стана густо, народът се показа – за да чуе лекцията на Стоянов. Появи се Спас Гърневски по бяла риза. Дойдоха шефовете на областната и на общинската организация на СДС – Йордан Бакалов и д-р Паница. С бодра крачка през площада пристигна кметът Иван Чомаков. Появи се д-р Ваньо Цонов и други лидери на синята организация в Стара Загора. Има хора на Костов, има хора на новия СДС, има хора на Бакърджиев, на Софиянски, дори и на „Гергьовден“ – тук е Любо Дилов-син с лидерката на местната си организация.
После идват по-близките. С прясно подстригана брада се появява брат Му. Идат хората от махалата, дето е около гимназия „Л. Димитрова“. Появи се балдъзата на Стоянов – професор Кузманова, ректор на Аграрния университет. Преди това се появи синът на балдъзата.

И накрая се появи Той. Петър Стоянов

Най-голямата пловдивска атракция.
Дори с бежаво панталонче, светлокафяво сако и фланелка в ярко резида, Стоянов си е същият. Върви бързо, ръкомаха разпалено, спира се рязко, за да раздаде автографи, подвиква свойски на хората, които познава, и пак цепи направо. После спира рязко, говори с поредния познат, снима се със стар приятел като джазмена Пламен Димов и финландското му семейство и продължава нататък. Между другото е успял да даде кратък брифинг на журналистите, които се пекат от един час пред залата, светнал ги е, че ще ни приемат в НАТО и си е казал новината – че ще се среща с Първанов.

300 души чакат Стоянов в душната зала. Повечето са имали внуци, когато Тодор Живков сдаваше властта.

Преди да започне т. нар. лекция, Стоянов получава това, което градът му присъди още на 18 декември 1998 г. – званието „Почетен гражданин на Пловдив“. Тогава Стоянов не го прие, защото бил действащ президент. Сега развълнуван, председателят на общинския съвет Страшимир Дочков с треперещ глас обясни колко е притеснен и колко е щастлив да обяви човек „с особено големи заслуги“ като Стоянов за „почетен гражданин на България“. Пардон, на Пловдив. Всички се обръщат към Стоянов с „г-н президент“. Така и трябва. Който е бил веднъж президент или посланик, си запазва обръщението доживот.

И така Стоянов се сдоби с грамота и почетен знак. В благодарствената си реч той се извини, че не е с вратовръзка, но това се дължало на „обичайните пловдивски жеги“. Под бурните аплодисменти на съгражданите си Стоянов им благодари, че награждават „един загубил изборите президент“.

Валят букети

„Вие в Пловдив спечелихте, г-н президент!“, виква жена от първите редове. Но това не сгрява душата на Стоянов. Той се заглежда към гражданин, който си пробива път, за да влезе в залата и му виква: „Стояне, добре дошъл. Закъсня!“

Петър Стоянов започва да говори на народа. Първо обяснява, че трудностите на българите не са уникални за бившия източен блок. Говори, без да чете и без да се запъва. Прави го като изпечен оратор. Бързо пуска в действие запазената си марка: яко ръкомахане с ръце. Естествено това го изпотява и на петата минута мята сакото на стол под леките аплодисменти на публиката. Някой се сеща да отвори прозорците и положението в залата става търпимо.

Стоянов говори за посткомунистическата носталгия. Цялата му реч е посветена на това. Критикува „някои граждани, които въздишат по социализма“, атакува тезата „демокрацията означава несигурност“ и прави блестящо сравнение – между желаещите да се върнат в годините на развитото социалистическо общество и освободен затворник, който иска да се върне зад решетките, защото там има покрив, легло и подслон. За съжаление тук никой не пляска.

Залата се раздвижва отново едва когато Стоянов напомня за върховното благо на жалещите по комунизма – да почиват две седмици на бунгало в Ахтопол. Залата пляска бурно, когато Стоянов атакува партийните секретари, ченгетата от ДС и „бившата комунистическа номенклатура, ловко източила националното богатство“.

Когато залата се почувства ограбена, Стоянов отново успокоява: „Никой не може да открадне толкова, че държавата да баталяса.“

И Той започва да разправя за корупцията. Цитира „Залезът на демокрацията“ на Патрик Кенън. Обяснява, че дори и да е голяма тортата, тя може „да не наяжда всички“. Щото е важно кой разпределя тортата, разбира се. Обяснява, че и предните правителства били корумпирани, но хората очаквали повече от правителството на СДС, тъй като то дошло на власт с нов морал, а не като продължение на една „крадлива каста“.

Стоянов не напада Костов,

просто дава да се разбере, че очаквал много, много по-голяма прозрачност от онзи кабинет.

Ни в клин, ни в ръкав една госпожа прекъсва оратора. Казва нещо от рода на: „Ние знаем кой колко е дал за град Пловдив!“

Стоянов кротко отвръща: „Госпожо, простете, да си довърша мисълта и ще се върнем на вашите думи. Навърших 50 и забравям, докъде съм стигнал.“

На финала Стоянов говори за „закъснелия култ към Георги Димитров“. „Да казваш, че Георги Димитров е противоречива личност, е все едно да казваш, че Хитлер е противоречива личност“, виква експрезидентът. Накрая Стоянов обяснява на народа и в частност на кума си Спас Маринов, че понякога жали за отминалото, но не за „доброто старо време“, а за „доброто младо време, когато бях на 25“.

Залата е на крака, гражданка тича с цветя към подиума, шушне нещо на Стоянов, а той казва: „Ще предам на общинарите молбата ви.“

Идва времето за въпросите. Стоянов набързо подминава един написан на листче, който звучи долу-горе така: „Как постигнахте тези невероятни успехи?“ След това пък набързо заобикаля още два – възрастен мъж се опитва да го упрекне, че едно време назначил Едвин Сугарев за посланик, а да назначиш поет за посланик си било жива корупция, а после младо момче иска от Стоянов да разкритикува в пряк текст кабинета „Костов“. Пак заради корупцията. На първия питащ Стоянов каза да не издребнява, а на втория – да спре с тази пагубна риторика. Намесва се гъркът от Крит, който разведрява обстановката със смешен български. Георгиос иска оценката на Стоянов за подкрепата на НДСВ и Симеон Сакскобургготски на президентските избори. В отговор Стоянов казва: „Не бяха толкова много хората дори и от дясната ми страна.“

И тогава се появи Радко Дишлиев

Нали сте забелязали – колкото и да е хубаво едно мероприятие, винаги се намира някой, който да загрози края.

Актьорът май беше напит. По-късно Стоянов щеше да каже, че Радко е паднал жертва на пловдивските жеги, но…

Разгърден, Дишлиев взе микрофона и дръпна неповторима реч. С думите „Всеки има своите падения“ първо разкритикува жена си, че още работела за държавния апарат. После Радко Дишлиев викна с чутовен глас: „Петре, къде са смъртните присъди? Къде е смъртната присъда на Жан Виденов? Къде е смъртната присъда на Симеон II – това мръсно, законспирирано КГБ.“ Дори и свикналата на хард антикомунистическа риторика зала замръзна, но Дишлиев продължи: „Петре, българският народ ти заповядва да станеш отново президент.“ Тук организаторите изключиха микрофона, а двама сътрудници изведоха Дишлиев извън залата. А той викаше: „Петре, ти ще се върнеш на бял кон!“

Накрая някой каза, че на 1 юли в Пловдив ще бъде Надежда Михайлова. И всичко свърши.