Неясната съдба на ОДС след смъртта на Савов

След Стефан Савов българската политическа сцена няма да е същата. Защото старият демократ бе политик. От истинските. През посттоталитарния период много хора бяха изтласквани от съдбата до депутатски и министерски кресла, но малцина от тях успяваха да докажат, че са нещо повече от юристи, лекари, учители… Савов успя. Още в ранните години на митинги и стачки Савов показа, че е нещо повече от случаен посетител в политическия ни свят. Той придаваше на българската политика онази тъй необходима сериозност и тежест. Истина е, че много хора не харесваха Стефан Савов. Спорно е, дали по-голямата част от неговите опоненти сега с в БСП или в СДС. Червените не го харесваха по обясними за тях причини. Той бе наследник на стара буржоазна фамилия – дядо му Стефан Хр. Савов е поборник, баща му Димитър Савов е министър на финансите в правителството на Багрянов през 1944 г., после е съден от Народния съд. В очите на червените Савов бе „наследствен фашист“ и класически реститут, който иска да си прибере сградите, детската градина и 1/3 от централния градски площад на Враца. Човекът, който е завършил висше, докато е бил изселен от София, човекът, който е превеждал Че Гевара, докато е псувал режима под юргана.

Дълго време Савов олицетворяваше злото и за СДС.

Сигурно доста хора все още помнят как през декември 1993 г. той бе хулен, Елка Константинова – бита, а Александър Йорданов – плют, пред сградата на „Раковски“ 134. Савов бе обиждан тогава само защото кандидатства за председателския пост на синята коалиция. През август 1994 г. експремиерът и сегашен член на НИС Филип Димитров унижи Савов, като замрази за два месеца членството на Демократическа партия в СДС. Напук на стария демократ по онова време НКС гласува вот на доверие за изхвърления от Демократическата партия Стоян Райчевски, сега депутат от СДС. Същият по-късно разцепи партията на Савов. Едвин Сугаев наричаше Савов: „Червен депутат, избран със синя бюлетина“. Правеше шествия по „Витошка“ срещу Савов, защото бе нарекъл гладната стачка на Сугарев срещу Желев: „истерична акция“. Специално заради Савов, комисията „Чисто минало“ прие през юни 1994 г. решение, според което шефовете на казионните творчески организации, включително и на Съюза на преводачите, трябва да бъдат изритвани от СДС. През последните години Савов, заедно с другия съпредседател на Народен съюз Анастасия Мозер, неведнъж подчертаваха, че са подложени на тотален натиск и изнудване от страна на СДС.

Савов оцеля в тези битки

– нещо, което мнозина „звезди“ на политически ни небосклон не успяха да направят. Всъщност, Савов е единственият политик, който оцеля, след като напусна месомелачката, наречена „коалиция СДС“.
Изкуството на неговата политика се криеше в ясните позиции. Сам казваше за себе си, че не е компромисен човек, че не е диалогичен, но това не бе така. Савов бе първият от 39-е, които напуснаха парламента през 1991 г. и обявиха гладна стачка срещу конституцията. Беше един от най-яростните антикомунисти. Казваше: „Комунистите са най-върлите ми врагове“. Три години по-късно обясни: „Много отдавна си дадох сметка, че е минало времето на митингите и на антикомунизма. Сега на СДС му трябва позитивна програма и смяна на тона“. Дълго, много дълго след това СДС си остана митингуваща организация, опираща се не на демокрацията, а на антикомунизма. Савов не криеше страховете си: „Не бива да прибързваме, това са неща, които ще предопределят развитието на страната през много години напред“, казваше той за въвеждането на валутен борд. „Няма да участваме в предварително решени избори“, обясняваше той за първичните вотове в ОДС. Ясно съзнаваше риска от излизането на ДП от коалицията СДС, но на 6 септември 1994 г. го направи. Образува коалиция с Мозер, въпреки че знаеше – земеделци и демократи никога не са се търпели. Предложиха го за президент, той искаше поста, но си направи отвод. В началото недолюбваше Желев, после работеше с него, дори го издигна за съперник на Петър Стоянов.

Доган участваше активно в свалянето му от поста

председател на парламента през септември 1992 г., после обаче Савов разпозна в него приятел. Всички тези пируети, тези политически настъпления, отстъпления и засади, завършваха по един и същи начин – в четири парламента Савов бе част от политическия елит. Неговата Демократическата партия, която по-скоро няма 1000 членове, вече повече от 10 години е представена в парламента. На 12 октомври 1994 г. създаде с Анастасия Мозер коалицията Народен съюз – партньорът, без който СДС не може. Без Савов българската политическа сцена наистина няма да е същата. Особено тази й част, на която играят Обединените демократични сили. Откакто Савов се залежа по болници и санаториуми, отношенията между СДС и Народен съюз бяха „замразени“. Нямаше нов коалиционен договор, нямаше съгласуване на управленските решения, а елементарните контакти между двете ръководства бяха по-редки от слънчеви затъмнения. Общо взето отношенията между двете парламентарни групи бяха в рамките на взаимната търпимост. За Савов бе отредена ролята на болния, при който не може да се ходи с лоши новини. След неговата смърт

политическият застой в отношенията между СДС и Народен съюз,

между БЗНС-НС и Демократическата партия и вътре в самата партия, вече не може да продължи. „Войната за наследството на Савов“ започна още миналата есен. Месеци преди 8 януари журналистите задаваха въпроса: „Ясно ли е вече кой ще наследи Стефан Савов?“, а политици като Александър Праматарски отговаряха директно: „Не е тайна, че г-н Савов декларира много отдавна намерението си да се оттегли от председателския пост и най-вероятно ще го направи. Самият той още преди година лансира в публичното пространство две кандидатури – тази на г-н Веселин Методиев и моя милост“. Първата битка – за председателския пост на Савов в Демократическата партия, ще бъде решена на 27 февруари – тогава партията свиква конгрес. Методиев вече понесе загуба в тази битка – напусна правителството, за да отиде там Праматарски. Спорно е по-какво се различават двамата.
Според Праматарски: „Проблемът е не толкова в личностите, макар че ние много се различаваме, а по-скоро накъде ще тръгне партията след този конгрес, ще успеем ли да съхраним идентичността й“. Най-опростената версия е : Методиев ще вкара ДП в СДС, а Праматарски ще я запази като част от Народен съюз“. В тази партийна битка, се вижда и може би единствената политическа грешка на Стефан Савов. Той не намери и не посочи достоен наследник. Без него неговата ДП е нищо. Слаба ДП би повдигнала незаслужено акциите на БЗНС-НС на Анастасия Мозер, а оттам би се нарушило и статуквото в ОДС.

Победителят в битката Праматарски-Методиев

ще бъде съпредседател на Народен съюз. Той би трябвало да защитава позициите на партията пред земеделските партньори, които отдавна тихо скимтят: „ДП са по-малка партия, а имат по-голямо участие във властта“. Дори и след ремонта на правителството ДП остана с двама министри, а БЗНС-НС – с един. Този въпрос се повдигаше пред журналисти, в кулоарите на НС, на партийни форуми. Но никога не се повдигаше пред Савов. Независимо кой ще го наследи, въпросът за участието във властта ще стане основен в разговорите между земеделци и демократи. Наближаването на предизборния период вероятно ще доведе до сериозна дискусия за политическата тежест на двете части от управляващата коалиция – ОДС. Битката между СДС и Народен съюз за подреждането на кандидатските листи за парламентарните избори ще бъде мътна и кървава, но с ясен край – сините ще подредят хората си, както желаят. В предстоящата политическа баталия се очертава един губещ – партията на Савов.
А самият Савов остава в най-новата ни история като убеден демократ, като честен и авторитетен политик. Той наистина пишеше буквара на посттоталитарния ни парламентаризъм, буквар, по който останалите партийни герои още много ще сричат.