Чиновниците все пак няма да живеят райски

Душата ми се терзае – да стана ли държавен чиновник или не. Ако стана, получавам три минимални работни заплати и два месеца ще бъда в отпуска – ще си свиркам на морето,
примерно. Ако откажа, губя шанс да стана началник на всички архивари след 48 години.
Като го гледаш отдалече, новият чиновничешки закон би трябвало да привлича всеки изтерзан гражданин, пострадал от риформата и мечтаещ за сигурна държавна работа. Ще му дават 30 работни дни отпуска, ако бачка здраво в извънработно време – още 12 дни, а ако е нещо началник – хоп още 20 дни. Ето ти 60 работни дни, което прави почти 3 месеца отпуск. Ако реши да хвърли ръкавелите и да стане политик – пак отпуска, вярно неплатена, но стажът си тече. Взема новопостъпилият човечец 185 деноминирани лева заплата – блян за всеки доктор и учител.
Законът гарантира, че чиновникът няма да бъде каран да преследва като империалист баджанаците си. Ако някой началник се обърка и възложи на бюджетния мъж да провери съпругата си и роднини по права, по съребрена линия и по сватовство до четвърто коляно, подчиненият тутакси може да откаже. Това е редно. Я си представете каква работа би свършил един чиновник, който трябва да провери дали лелинчо му си е плащал данъците.
Май че, хубаво ще си живее онзи, който се е хванал на хорото с баш шефа на чиновниците Марио Тагарински.
Но чиновниците обаче няма да живеят райски. Ако са недоволни от нещо, трябва да си мълчат като риби – и те като армейците нямат право на ефективни стачки. Това за военните е разбираемо, но защо обаче чиновниците да не излязат с плакати по улиците? Не е много ясно. Но участието в митинги за НАТО е задължително. В това вече се убедихме.
Държавният служител ще бъде нещо като часови на пост пред кабинета на „органа по назначаването“, т.е. шефа си. Виси ръкавелкото като Гюро Михайлов и пази със страшна сила служебната тайна. А каква е служебната тайна – това ще научим при следващия парламентарен сериал, обещава Тагарински. Много вероятно тя да е разтегливо понятие, което зависи единствено от усмотрението на „органа по назначаването“. В закона пише, че чиновникът не може да приказва за „данни, получени при изпълнение на служебния му дълг“. Такива данни могат да бъдат например броят на кламерите, ролките тоалетна хартия в службата. Каквото реши шефът, това е! За да не стане объркване, Тагарински е написал в закона, че държавният служител няма право да си отваря устата, без да координира речта си с началника. И го плаши със забележка, порицание, отлагане на повишението, понижение и уволнение. Само дето не е написал, че ще му отреже езика. Но то си е фактически това.
Но ако Тагарински си представя, че чиновниците ще млъкнат и вестниците няма да има какво да пишат – жестоко се лъже. Но това е оная дълбока тема – за Марио и плитките му разбирания за достъпа до информация.
Най-тежкият удар по чиновническото самочувствие обаче остава сложната система за издигане в йерархия. По прости сметки държавният служител трябва първо да изтърка бюрото си, а след това да мисли за бюрото на началника. Тази система я има във всяка западна фирма. Кюташ в службата, след 3 години отиваш на изпит, вземаш го и растеш в кариерата. Но при нас, ехе- хе- хей, има 12 степени на развитие.
Все пак излиза, че да си чиновник в България не е особено привлекателно, въпреки отпуските и 185-те марки заплата. Дори и това, дето ще награждават администраторите- отличници с грамота и почетен знак, не спасява положението.