Политическа митомания тресе елита ни

Ако човек си няма работа и слуша политиците ни, бързо може да стигне до извода, че някаква тъмна сила дебне първенците ни и аха-аха да ги затрие. Следователно да си управляващ не е само велика отговорност, но и истински героизъм в мирно време.
С идването си на власт синята партия беше обладана от някаква безпочвена шпиономания. От дълбините изплуваха разни зли субекти, които мятаха бомби, подслушваха телефони, с две думи – дебнеха в мрака.

Камикадзе връхлетя върху Ананиев

Георги Ананиев заподозря, че някой иска да го ликвидира, в нощта преди да стане служебен военен министър. Към 19 часа на 14 февруари 1997 г. той катастрофира на път от София за Перник. Случва се, би си казал човек. Но Ананиев не помисли така.
На бул. „България“ един автомобил от насрещното движение внезапно навлиза в платното, в което върви колата на министъра и нанася челен удар. Двете коли са сериозно повредени, Ананиев се отървава с одрасквания, охлузвания и „доста уплаха“, както съобщава на другия ден „Свободна Европа“. Тогава Георги Ананиев казва: „Случката е много сериозна, предварително замислена. Ударът беше направен от професионалист. Това е опит за покушение. Опит за убийство“. После по националното радио министърът обяснява: „Не съм човек страхлив, но признавам си, изтръпнах“.
Като му мина уплахата, Ананиев спря да говори за „атентата“. Година и половина по-късно, през октомври 1998 г., когато неговия самолет два пъти аварира на път за Франция, министърът въобще не се сети да каже, че някой зъл терорист иска да му гръмне аероплана. А беше толкова удобен случай за малко медийни изяви.

Разказ 2: „Бръмбари“ в мелницата:

Друга мания на тема „заплаха“ пламна в главата на СДС-депутата от Плевенско Теодосий Симеонов. На 29 септември м.г. той се оплака на всеослушание, че някой го подслушва. В частната му мелница в Гулянци беше открито устройство, монтирано в разклонител на телефон. „Бръмбърът“ бил захранван с постоянен ток и предавал както телефонните разговори, така и приказките в кабинета. Симеонов първо заподозря, че някои политически бандити набират по този начин компромати срещу него. После се сети, че и конкуренцията може да е замесена, тъй като „Рекорд“ е голяма мелница – преработва за 1 ден 70 тона жито на ишлеме. После обаче и тази работа се разми – някой се сети, че подобни подслушвателни устройства се използват от специализираните служби на МВР – СОТИ и БОП. Накрая Симеонов призна, че подслушвателното устройство едва ли е предназначено за него – той посетил мелницата само 1-2 пъти за последните 15 месеца, откакто станал депутат. Едва ли някой ще подслушва някой, който го няма. Въпреки това Симеонов използва случката, за да заяви: „Щом като в мелницата открихме подслушвател, не мога да си представя колко има в сградата на СДС-Плевен!“ Бум!

По-голямото подслушване

Идеята за подслушване на партийна централа припламна дори и при Иван Костов. В нощта на президентските избори през 1996 г. тогавашният лидер на опозицията се изцепи, че разговорите на „Раковски“ 134 също се контролират.
Лидери от НИС на СДС се подслушват, обясни Костов на митинг пред НДК. При направена проверка в два от кабинетите на „Раковски“ били открити няколко „бръмбарчета“. Тогавашният МВР-шеф Николай Добрев бързо заяви, че за първи път чува подобно нещо.
По-късно, малко преди историческите януарски събития, военна прокуратура обяви, че е установила подслушването в сградата на „Раковски“ 134. Това го каза лично Иван Костов пред депутатите от 37-ото НС. Чакаме оставката на министър Добрев, обяви дори Александър Божков.
После политиците се сетиха, че военните прокурори не могат да установяват подслушване, тъй като не са специалисти, а могат само да предизвикат проверка. После Стефан Гайтанджиев призна, че като бивш син лидер два пъти е извършвал проверка за подслушвателно устройство на „Раковски“. Накрая беше прокарана версията, че „пеликаните“ може би са подслушвали „кинжалите“ в СДС, историята се забрави.
С течение на времето и на Костов взе да му писва от подобни истории за „атентати“, „подслушвания“, „заплахи“.

Кой иска да претрепе Костов?

Когото пазарджишкият депутат Панайот Ляков обясняваше разпалено, че хора на „Овергаз“ искат да претрепат премиера, самият Иван Костов не издържа и се обади: „Аз много пъти съм бил обект на всякакви заплахи и клюки от този тип. Считам, че в магическо медитерианското съзнание тези неща лесно намират почва. Казал-недоказал, чул-недочул, препредал и т.н.“
Историята, която пусна Ляков, беше наистина абсурдна. Някакви хора, май от „Овергаз“, се събрали в Пазарджик и решили да трепят премиера. Не било ясно кои са точно тези хора, не било ясно дали това е директива на шефа на „Овергаз“ Сашо Дончев, но от абсолютно сигурен човек Ляков узнал, че така е станало и така ще стане.
Така и не стана ясно, защо Сашо Дончев не се оплака в съда от Панайот Ляков. Човекът с имунитет вече беше осъден веднъж за приказките си. Пазарджишкият районен съд разпореди Ляков да плати 2 млн. лв. обезщетение, преди да стане депутат, на шефа на Регионалния център по здравеопазване д-р Стоян Лупов. Защо ли? Защото Ляков го нарекъл „професионален инвалид, осакатил не един пациент“.

Бомбаджиите. Шишков брани Свиленград

Историята на Ляков още не беше изстинала, когато последва нов медиен удар, разпространен от депутата Георги Шишков. На 14 ноември 1998-а около 21 часа неизвестен враг на реформата в митниците хвърли бомба-самоделка през двуметровия дувар на Шишков в Свиленград. Взривното устройство – 200 г тротил, тупнало между двете къщи на Шишков и издълбало дупка от 40 см. Взривът счупил няколко прозорци и разбил строителният материал на двора. Самият депутат разказваше после как едва спасил кожата, защото по това време бил в мазето на старата къща.
„От много писане по вестниците се стигна дотук. Всички това са платени публикации. Да се тръгне по следите на тези, които са поръчали тези статии“, оплакваше се след това бившият шеф на свиленградската митница Шишков. Кръгът на заподозрените за атентата се въртеше около „корумпирани митничари, недоволни заради разкритията около митниците“ според Шишков.
Лидерът на СДС Иван Костов, утвърдил се вече като пълен враг на политическите небивалици, побърза да заяви: „Всеки депутат трябва внимателно да прецизира проявите си. Шишков се откъсва от нас и атакува далеч в една битка, което го прави уязвим. Той внимателно трябва да дозира проявите си, защото не той води битката, а държавата. Престъпниците трябва да усещат срещу себе си държавата, а не отделно лице“.
Когато в пресата се прокраднаха и варианти за самовзривяване, Шишков спря да приказва. Когато се заговори, че гардове от Националната служба за охрана следят Шишков, той съвсем замлъкна.

Телефонен терор

Последната политическа „бомба“ хвърли преди дни друг син депутат – Илиян Попов. Ни в клин, ни в ръкав, той заяви, че някакви пияни типове го плашели многократно по телефона. Шефът на парламентарна комисия много добре ги знаел кои са тези мръсници, записал им гласчетата на телефонен секретар, но айде, от него да мине, няма да ги съди.
Илиян Попов рекордно бързо взе да бие отбой: Излишно се акцентира върху темата за заплахите към мен. Просто отговорих на един журналистически въпрос и оттам медиите превърнаха това в новина. Прекалено много внимание се обърна на това нещо, то бе излишно драматизирано. При това мисля, че времето на заплахите постепенно ще отмине. Освен това мисля, че колкото повече се обръща внимание на тези заплахи, толкова повече те зачестяват. Не мисля, че имам нужда от специална охрана. Народните представители са непрекъснато в контакт със службите за охрана, с органите на МВР. Многократно са ми предлагали от НСО охрана, но аз твърдо отказвам. Нямам нужда от преки охранители. По записа от телефонния секретар разпознах тези, които ме заплашват и знам, че нищо особено не могат да направят. Те като са в нетрезво състояние, не знаят какво говорят, а често са в такова. Не ги щадя, но не е необходимо да им казвам имената. Невъзможно е да ми посегнат дори да са много пияни.
Според мен сериозни заплахи се отправят към хора, за които е сигурно, че ще се поддадат на тях.
Освен че се занимават със закони, народните представители явно се вживяват и като

автори на съвременния политически фолклор

За разлика от създателите на народния фолклор нашите съвременници държат имената им да се знаят.
За съжаление, невероятните истории, разказите им с неочакван край са единственият начин, по който те се изявяват в политическото ни пространство. Нима някой е чул как говори Панайот Ляков от парламентарната трибуна? Неговата последната реч пред повече от двама души беше на 15 октомври в НДК. Тогава съвсем сгази лука, опитвайки се да играе ролята на партиен съдия, който трябва да осъди в.“Демокрация“.
Шишков ли? Той не е вземал думата. Илиян Попов – говори малко, и то само пред парламентарната си комисия.
Сам по себе си фактът, че поне половината от депутати ни въобще не се обаждат в пленарната зала, е радостен. Пести се време, а то, както знаем, струва пари. В буквалния смисъл на думата, особено когато речите се предават директно по националния ефир.
Далеч по-евтино е иначе мълчаливите депутати да дават своя принос в политическата митомания. Така те ще помогнат и на съвременната българска литература. Сума писател си плю на химикалката и пресъздаде художествено битието на мафията. Но никой не пръкна трилър за героичното ежедневие на родния управленец. Нима това е справедливо?