Марио Тагарински – „Проблем 2000“

0

Ей сега е моментът министър Марио да ревне. Да ревне, както рева в парламента докато Костов свиваше сърмите на президента около закона за лустрацията.
Редно е пак със сълзи на очи да ревне и сълзите гласа му да задавят.
Защото бива един закон да му върнат, ама не бива да се пише двойка на всичко, което се пръкне от кабинета на един и същи министър. При Марио точно това се получава – сега президентът наложи вето на закона за държавния чиновник. Това означава, че или Тагарински е пълен некомпетентник, или … пак същото.
Президентът се уплаши през есента и не върна лустрацията, върна я Конституционният съд. Само депутатите да приемат писания от Тагарински закон за достъпа до информацията и той ще тръгне като пинг-понг между НС, Президентството и Конституционния съд. Свят ще му се завие, защото откровено мирише и то не на достъпна информация.
Не може да има спор – Стоянов направи добре, че върна и закона на Тагарински за държавния служител. Един закон, който поражда повече въпроси отколкото отговори е за връщане, а поредното отроче на Марио си е точно такова. Отвсякъде.
Ами от закона за държавния служител въобще не става ясно кой е държавен служител! Дефиницията за чиновник на Марио е повече от плачевна, тя е свързана единствено със заплащането – „лице, което заема платена длъжност в администрацията“.
Всъщност, Марио написа закон не за тези, които могат да бъдат чиновници, а за тези, които не могат да бъдат – братовчеди, фирмаджии, простаци със средно образование, мераклии за издигане в йерархията, приказливци, на които не им трае устата пред медиите и т.н. /В тази категория Марио сложи с лекота и други хора, които не са държавни служители – Иван Костов, министрите, областните управители/. Тагарински забрави да запише са ли държавни служители общинарите, могат ли да участват те в борд на директорите и др. „подробности от пейзажа“.
Пълен абсурд са и текстовете, засягащи служебната тайна. Не може да се напише закон, от който да става ясно, че служебна тайна е това, което каже шефът.

Не може със закон да забраниш

на един човек да си отваря устата пред медиите. Не и през 1999 г.! А редно ли е цял закон да бъде завъртян все около едно нещо – около „органа по назначаването“, т.е. началникът. Не може да смяташ този, които иска да работи за държавата като чиновник за толкова прост, че да му лепваш 12 степенна скала, по която да се развива. Толкоз степени наистина няма и в антропологията.
Но какво умно може да се очаква от Тагарински?
Той влиза със спринт в историята с факта, че от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа написаха повече възражения по закона му, отколкото е обемът на самия закон. От Европа му обясниха, че законът е с лоша терминология, че създава прекалено тежка чиновническа структура, но: „Като ми пееш Пенке ле, кой ли ми те слуша?“
Историята около ветото върху чиновническия закон може да се разгледа от друг ъгъл. Ако политиците бяха деца от един квартал и едно от тях беше свило номер на друго, съвсем нормално щеше да бъде пострадалото дете „да си го върне“. Че законът на Марио е лош – лош е, но че Стоянов, обиден и огорчен, дебне Марио като империалист – дебне го. Президентът никога няма да прости на Тагарински за артистичните му пледоарии около лустрацията в пленарната зала на Народното събрание.
Преди викаха на Тагарински „Супер Марио“. Той беше като героят от едноименната ТВ игра – хапваше постоянно, ставаше голям, буташе „лошите“ и продължаваше напред към целта – двореца на принцесата. Нашият Марио хапваше, порасна, разбута всички в СДС и ненадейно се озова в двореца на „Дондуков“ 1.
После, когато се захвана с компютрите, всички започнаха да му викат „Проблем 2000“. Защо ли? Защото са сигурни, че когато компютрите запецнат на 1.1.2000 г., Марио отдавна ще е блокирал. Мъките, които неговите закони изживяват напоследък, показва, че Марио стремително е надскочил своето ниво на некомпетентност.
Обикновено когато възникне проблем, той се решава. Така е по света. Българите обаче обичат да си създават проблеми и след това да се мъчат да ги решат.
Такъв проблем си създаде и Иван Костов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *