Властта губи имунитет

През 1916 г. току-що избраният американски президент Удроу Уилсън решава да включи САЩ в Първата световна война. Населението обаче е настроено миролюбиво, за хората в Америка тътенът на оръдията в Европа е твърде далечен и хич не ги засяга.
За да се справи с този проблем, екипът на Уилсън създава правителствена пропагандна комисия, известна като „комисията Крийл“, която само за 6 месеца успява да превърне кротките янки в истерична, войнстваща тълпа, копнееща да разруши всичко германско. Благодарение на комисията „Крийл“ немците са представени като безпощадни убийци на бебета в Белгия, който изпепеляват земята пред себе си. Същата техника се използва в САЩ и за раздухването на „червената опасност“.
През 1936 г., година след като работниците в САЩ са получили правото да се самоорганизират, се раждат „научни методи за проваляне на стачки“. Шефовете на предприятия прокарват тезата за „общите интереси“. Тоест: „Директорът и момчето, което чисти пода, имат общи интереси – хармонията, просперитета, а стачниците са онези, които се опитват да разрушат американската мечта“. Само за едно десетилетие в САЩ, а малко по-късно и в Западна Европа, е създадена цяла машина за обработване на общественото мнение. Тя прокарва лозунги от типа на „Да подкрепим нашите войски в Корея! Кой е против?“
В по-ново време властта в САЩ кара

народа да кичи къщите си с жълти панделки

и патриотични лозунги в подкрепа на войските в Залива. Кой е против?
У нас положението е по-друго. Учещата се на демокрация българска политическа прослойка все още не е усвоила изтънчените начини за управление на общественото мнение, които американците са превърнали в неотделима част от политическата игра. Серията от непремерени изказвания на Марио Тагарински, дебатите около закриването на Славянския университет, речите на г-ца Велчева за дейността на журналистите – всички те нагледно показват, че способностите на днешните властимащи да влияят върху общественото мнение отслабват.
Точните думи на точното място днес са малко. Повечето от управленските внушения не виреят в недоверчивата обществена почва, много често те дават точно обратния ефект.
По типично българо-балкански адет обаче, управлението заряза деликатната област, касаеща борбата за „предефиниране на общественото мнение“. Сините с лекота залитнаха в старата управленска грешка: „Защо трябва да обясняваме на хората какво правим, те нали ни избраха – значи ни имат доверие“.
Дълго време от СДС разказваха наляво и надясно как аха-аха и ще влезем в НАТО, в Европейския съюз, как ще падне Шенген и други подобни. В същото време от Страсбург и Брюксел идваха толкова нерадостни новини, че дори и за непосветения в лабиринтите на евроинтеграцията българин стана ясно, че шансът ни за включване в някоя нова вълна е нулев. Накрая и на Иван Костов му писна от безсмислените сигнали, идващи от Запад, и се оплака пред Ройтерс: „Европа не направи нищо за България“. Същите думи редовите българи използват от години насам. При проблемите „членство в НАТО и ЕС“

народът успя да предефинира позицията на Иван Костов,

а не обратното.
Това, че внушенията на българските политици хич не успяват да променят общественото мнение у нас личи и от сълзливите приказки за щедрата западна финансова помощ, за притока на свежи капитали, които ще дойдат с раздържавяването. Най-големият инвеститор в България са офшорките от Кипър – това го знае и баба на село, и никакви словесни балони не могат да й внушат, че някакви сериозни пари идват от Запад.
Твърде е възможно в скоро време Александър Божков да се появи пред Ройтерс или АФП и да проплаче: „Западът ни обещаваше инвестиции. Къде са те?“
Историята около евентуалното българско участие в омиротворяването на Косово също е на път да завърши с горчиви депутатски признания и ритуално посипване на министерски глави с пепел. В продължение на няколко седмици министри и депутати първо разправяха как ние сме за „мирно решаване на кризата“, по-нататък се разбра, че ще „оказваме логистична подкрепа на НАТО“, после, че: „турци ще минат оттук на път за Косово“. Накрая сръбският вицепремиер Шешел ни заплаши, а Надежда Михайлова реши да праща български депутати в Белград.
Всъщност именно изявлението на Войслав Шешел спомогна за предефинирането на общественото мнение у нас! Преди речта на сръбския националист българите се молеха: „Дано не стане нещо при съседите, защото може да пламнем и ние“. След като той ни заплаши, хората отреагираха моментално: „Сърбите ли? Били сме ги и пак ще ги бием!“
Несръчността на днешните управляващи блесна около гафовете със законите за лустрацията и информацията. Властта набеди за компетентен и по двата въпроса министър

Марио Тагарински, който така се оплете

в обясненията си, че дори сини депутати и министри взеха да го освиркват.
При Тагарински въобще не се забеляза дори и напън за измъкване от конфузната ситуация, в която попадна след реването в парламента и след решението на Конституционния съд за лустрацията. Опитът му да се измъкне от втория гаф – около проектозакона за информацията, също беше твърде нескопосан. Първо, той призна във Вашингтон за недомислиците в проектозакона, после се отметна в София. Народът, на който според социологическите проучвания не му пука за Тагарински, остана с ясното впечатление: „Не му е чиста работата“!
За две години екипът на Костов не успя да обясни на ясен език своята „Програма 2001“. Чрез по-чести контакти с обществеността, чрез по-настойчиви директни внушения, СДС можеше да привлече на своя страна по-голяма част от електората. Можеше да мотивира своята ценова политика в областта на енергетиката, балканските си външнополитически приоритети, пътищата за ликвидиране на проблема с взаимно задлъжнелите предприятия и т.н. Но не би…
Грешките, които водят до падане на защитните политически сили, не са типични само за СДС, те са грешки на цялата ни политическа класа.
В първите месеци след 10 ноември още непрекръстилата се комунистическа партия успешно извади лозунга за националното съгласие. По това време обществото бе склонно да приеме бързи промени, очакваше се рязка трансформация в собствеността на средствата за производство. Опозицията – брадясала и сърдита, се шляеше по улиците, а хората с интерес я гледаха отстрани.
Обръгналите за 45-те години управление комунисти успяха да потушат напрежението в онзи момент, лансирайки

класическата формула: „Кръгла маса“

Кой е против да се провежда „разумен диалог“ на „кръгла маса“? Против беше тогавашният лидер на опозициония тогава СДС Желю Желев. Той влезе в соцкапана, като се обяви против подписването на декларация за национално съгласие, искана от Петър Младенов. Само няколко месеца по-късно отказът на сините да се включат в „националното съгласие“ бе използван умело от червените в тяхна изгода. СДС бе представен като тъмна, разрушителна сила, която ще разбие за отрицателно време всичко, постигнато през последните десетилетия. Резултатите не закъсняха – СДС загуби катастрофално изборите за ВНС.
Фабрикуването на съгласие всъщност е основен, ключов момент в играта на демокрация. По правило съгласието се търси от управляващите, и то само тогава, когато те са в силна позиция. Силните искат съгласие, за да могат да закрепят политическото статукво. Слабите не искат съгласие, те искат: „Бързи и радикални промени! Веднага!“
Когато Филип Димитров дойде на власт, той не искаше съгласие. Иван Костов обаче не само че го търсеше, а даже накара парламента да приеме Декларация за национално съгласие.
Следвайки плътно тази логика, излиза, че у президента Стоянов е останала някаква силица – той не пропуска възможност да лансира тезата за „политическо съгласие в определени сфери на обществения живот, които са жизнено важни за България“.
За една „демократична“ петилетка социалистите от „Позитано“ 20 прокараха

още няколко безсмислени лозунга,

които обаче също хванаха дикиш. Един от тези призиви беше за „равния старт“. Кой е против да се даде еднакъв шанс на гражданите в процеса на раздържавяване? Само „лошите“, които не знаят какво е социално общество! Лозунгът за равния старт бе подхванат и от следващите – нечервени управления. Той бе използван и при двете вълни на масовата приватизация. В същото време за нито един български гражданин вече не е тайна, че чрез бонови книжки и тем подобни не се гарантира равно участие в приватизацията.
След еуфорията през първите демократични години последва стабилен отлив на електорат и идеи от БСП. Соцпартията нямаше сили да промени ескалиращото обществено разочарование дори в периода около хлебната криза през 1996 г. Не че можеше да прокара лозунги от типа „С хляба леко сме го закъсали, но месо, о-о-о, месо има в изобилие“ – но поне можеше да заеме по-адекватна отбранителна позиция.
В същото време (1996-97 г.) СДС отбеляза забележителен възход в пропагандата. Хлебната криза беше изтискана максимално. Непрекъснато се говореше за километрични опашки от бедни пенсионери пред хлебарниците, за спешна необходимост от внос на зърно, за това кой и кога е изнесъл българското жито и т.н. После новият президент Стоянов внесе зърно от Полша, а то се оказа не чак толкова необходимо.

СДС получи ценни уроци по внушения –

медийни и обществени, от чужбина. Международният републикански институт на САЩ дори даде на сините „Отбранителни стратегии при работа с медиите“. От „Раковски“ 134 започнаха да прилагат принципи като: „Посланието е това, което вие очаквате хората да смятат, че сте постигнали“ или „Представете се като човек, искрено загрижен за истината“ и тем подобни.
Докато на „Позитано“ 20 затъваха с минималистични послания от типа на: „Да спрем разрухата, да спасим България“ и „Хляб и свобода“, СДС извади кратки, запомнящи се лозунги от типа на „Той е“.
Първостепенен проблем на властта в България винаги е бил калпавата информационна политика. За много от политиците тази политика се свежда до: „Какво да кажем, ако ни питат за …“. По-далновидните смятат, че „информационната политика“ се изчерпва на територията на партийния пресцентър. Досега малцина разбраха, че вестниците и пресцентровете са само една брънка от сложната верига, започваща с посланията на политиците към обществото и свършваща с обратната връзка.