Go to ...

petyotsekov.com

on YouTubeRSS Feed

18/09/2019

Защо сме по католици от папата


Добре, че дойде папата, та да видя накуп толкова убедени икуменисти и борци за превръщането на църквата от теократична в демократична структура. Досега смятах, че религията ни е битово-празнична с акцент върху трапезата и свещта от 20 стотинки, сега вече съм убеден, че страната ни е препълнена с фейсбук богослови, които имат сакрална мисия – да накарат поповете или да пеят за мир по площадите, или да си обръснат брадите. Оказа се, че в тази невярваща страна

е пълно с борци за модернизиране на вярата

И не, не се подигравам с никого. Напротив, смятам, че е голяма смелост от висотата на семплото си битие да наплюнчиш клавиатурата и да учиш институция на 2000 г., 1000 от които е прекарала във Велика схизма, как да промени своя Символ на вярата. Да искаш църквата да се поразчупи малко, да не се съобразява с вехтите си канони – ми това е повече от смело. Дори Йосиф Соколски не е бил толкова смел. Преди 150 г. архимандритът целунал ръката на папата, станал католически архиепископ, но след няколко години разбрал, че трябва да си обръсне брадата, а освен това – че папата блажи в петък. И му минал меракът. Разкаял се и го заточили в Киев.

Смелите хора не са обаче наясно за разликите между католицизма и православието. Разликата е проста. Папата може да смени „Отче наш“. Ние обаче сме ортодокс и спазваме апостолските и съборните правила, които са отпреди 1700 г., вкл. и 45-ото, което гласи: „Епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, нека се отлъчи…“ Ама наистина ли се спазват тези правила? Е, не точно все пак. Едно от правилата е, че мирянин, който изгони жена си и вземе друга, трябва да бъде отлъчен от църквата, а друго, че поповете трябва задължително да пият вино и да ядат месо на празник. Трето пък забранява на клирик да яде в кръчма. 

Има всякакви забрани

– да играеш хазарт, да се самоскопяваш, забрана на жените да говорят по време на литургия… Папата може да прави каквото си иска, той е persona sui generis, но ние си имаме само правилата. 

Разбира се, както е тръгнало – утре като контрапункт на новопоявилите се български католици ще се появят и православни зилоти, които ще атакуват нунциатурата. (Опс, дядо Тапетко от Пловдив вече се обадил. Стой, та гледай.) Със сигурност са се появили и онези, на които папата лично им е казал да строят магистрали и да ядат кисело мляко до пръсване. 

Защо сме „по католици от папата“, е трудно да се обясни. (Пък и като се обясни, какво от това? Ние ще си останем същите.)

Целият ни проблем вероятно е в това, което другите виждат като наше най-голямо достойнство – ние сме страна на кръстопът. Ето, идва светият отец, главата на Римокатолическата църква, и ни описва как? Като хубав мост между Изтока и Запада. Като „страна, способна да благоприятства за срещата между различните култури, етноси, общества и религии, които от векове мирно съжителстват тук“. (Ай сиктир, чак пък мирно!?!) Страна, която е “интегрирана към Европейския съюз и със солидните връзки с Русия и Турция”. Папата смята, че това е наша “специфична характеристика”.

Такааа –

да те описва папата като мост е хубаво,

тъй като самият папа е понтифекс –  „строител на мостове“. На мостове между земята и небето. Тъй като от времето на Първия ватикански събор има догмат за непогрешимостта на папата, няма да споря. Щото с догмат и догматик не се спори.

Безспорно папата е прав. Ние сме страна на кръстопът. Историята може да се тълкува всякак, но географията трудно може да интерпретираш. Откакто Аспарух е забил копието си тук, ние сме си все мост между Ориента и Оксидента. Цели поколения живеем така – между римския диоцез и източния кръст, между капитализма и феодализма, между комунизъм и капитализъм, между НАТО и Варшавския договор, между руския газ и американските шисти. Накратко, папата е прав – ние сме врата, ние сме полуостров, ние в някакъв смисъл даже сме уникален коридор. Може и тунел да сме.

Папата е прав, но от времето на Петия вселенски събор папата по никакъв принцип не може да бъде считан за непогрешим, било ex sese или ex consensus Ecclesia.

Затова бих казал с доза смирение, че от космополитния си трон този площаден пийсмейкър греши за нас.

Смята желаното за действителност 

Ние сме държава мост, държава на кръстопът. Разбира се, не е лошо да имаш къща на кьоше и държава на кръстопът. Минават и заминават хора всякакви – търговци, проповедници, мигранти. Дават акъл, но и оставят някой лев. На кръстопът може да се окажеш с японски гуменки, английски панталони и руска шапка, както пееше Радж Капур. Затова ние харесваме папата, харесваме мусака, слушаме сръбско, пътуваме за Гърция, обличаме се алафранга и мечтаем за панславянство. 

Хората на кръстопът попиват с лекота чужди концепции, ОК са и със Светата Троица, и с тримуртите. Иначе що за кръстопът си, що за мирно съжителство осигуряваш? Когато продаваш на сергия в старата част на Ерусалим, въобще не са важни нито твоята религия, нито религията на купувача. Важна е само търговията.

Това, което папата не знаеше, е, че ние не живеем в мир с кръстопътната си съдба. Ако ние бяхме в мир с този факт, щяхме да градим не само мостове, но и пътища, и пазари… Тук щеше да има инвестиции. В интерес на истината понякога сме успявали и сме съграждали това-онова – в Белград, в Драч и Сяр, т.е. във времена, в които кръстопътят се е разширявал до полуостров. Но сега не се справяме. 

Защо се бунтуваме срещу кръстопътя? 

Казват, защото ни е страх. В демографска зима сме (по папата), а по пътищата продължават да вървят тълпи. 

Аз мисля, че не е това проблемът. Проблемът е, че за нас по-важно от всичко на света е да отстояваме позиции. Затова тук всеки един има хиляди твърди доводи за ЕС и за Русия, за НАТО и за Тръмп, за всичко на земята, че даже и в небесата. Тук сме 6-7 млн. души с твърди позиции, затова се караме ката ден. Останалите българи се изнесоха, но и те са като нас – с изключително твърди позиции. И те като нас не схванаха плюсовете на кръстопътя. Напротив, всички ние сме убедени, че този кръстопът не е за нас, че мястото е ветровито, че Аспарух е трябвало да забие копието малко по-нататък, накратко – че леко сме се прецакали в този живот. Разбира се, някои от нас не крещят силните си позиции по социалните стени, но те просто се страхуват. Страх ги е, че ако залитнем на Запад или на Изток, ще избягаме от себе си, ще сме те.

(Общо взето, нашите позиции са описани добре от Александър Дюма през 1847 във “Виконт дьо Бражелон” и от Любен Каравелов в “Је ли крива судбина?” през 1868. И двамата споделят един и същи житейски принцип, който при единия е вкаран в устата на арабин, а при другия – в устата на китайски мъдрец: «По-добре да седиш, отколкото да стоиш прав; по-добре да лежиш, отколкото да седиш; по-добре да спиш, отколкото да лежиш». Всъщност – ето това е нашенско. Лежим си на кръстопътя. Сорри за отклонението.) 

Но да се върнем на вратата. Папа Франциск не ни разбра. Въпреки че е папа на периферията, той очевидно не е наясно със спецификите на живота по границите и… още повече – с народопсихологията на гранични народи като нашия. Особено такива като нас, които се смятат за врата към ЕС, аванпост на цивилизацията, а не за врата към Близкия изток и входен пункт за мигранти.

Ако папата беше наясно с факта, че българите са широкоскроени като народ, но непримирими като индивиди, сигурно щеше да прекара и двата си софийски дни в тиха молитва в „Александър Невски“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *